Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

Всъщност Бекстрьом дори не се замисляше за колегата Стигсон. А преследваше свои си следователски цели. След срещата с Татяна Торен, която със сигурност очертаваше продължителна връзка предвид факта, че жената изглеждаше тотално луднала по него, бе крайно време да направи малко сравнителни анализи, за да не си навлече бъдещи проблеми.

Старите вещици стават кофти дропли с годините, помисли си Бекстрьом.

Госпожа Брит-Мари Андершон ги изненада с малки златни люспици. Тоест две, по-точно казано.

Тази трябва да има стоманена конструкция в горната си част, каза си Бекстрьом половин час по-късно, когато с колежката Карлсон седяха на дивана на Брит-Мари Андершон и ѝ показваха снимки. Макар предполагаемата им свидетелка да притежаваше същите внушителни обеми като два пъти по-младата Татяна, те все още пазеха някогашната си височина.

Какво ли прави, когато ги пуска на свобода, чудеше се Бекстрьом. Да не би предварително да ляга по гръб, или?

— Този го разпознавам — развълнува се госпожа Андершон, посочвайки снимка на Фаршад Ибрахим.

Дори се наведе към Бекстрьом, за да посочи с червения си нокът.

Изумително, помисли си той с усилие да откъсне поглед и да види къде сочи пръстът ѝ.

— Напълно сигурна сте? — обади се Аника Карлсон.

— Абсолютно — кимна на Бекстрьом госпожа Андершон.

— А кога го видяхте за последен път? — попита той.

— В деня, когато Даниелсон бе убит. Трябва да е било сутринта, докато разхождах Малчо. Бяха се спрели на улицата, разговаряха. Точно пред нашия вход.

— Напълно сигурна? — повтори Аника Карлсон, разменяйки съзаклятнически поглед с Бекстрьом, който най-сетне бе постигнал самоконтрол и за по-спокойно се бе облегнал назад на дивана.

Май бе немислимо да преметне крак — дъртата вещица сигурно ще превърти, ако види носа на сигето му, помисли си той.

— И този тук — отбеляза госпожа Андершон, полагайки пръст върху Хасан Талиб. — Много едър мъж, а?

— Два метра — потвърди Бекстрьом.

— Значи е той. Беше се облегнал на кола от другата страна на улицата и наблюдаваше Даниелсон и онзи първия, с когото той се бе спрял да говори.

— Забелязахте ли каква беше колата? — попита Карлсон.

— Черна, сигурна съм. От тези скъпите, нисичка. Като мерцедес или може би БМВ.

— Възможно ли е да е бил лексус? — попита Карлсон.

— Не знам. Не ме бива особено с колите. Да, имам книжка, ала не разполагам с кола от много години насам.

— Но си спомняте едрия мъж, който е стоял отсреща — намеси се Бекстрьом.

— Абсолютно сигурна съм — отвърна госпожа Андершон. — Той направо ме зяпаше, казано без заобикалки. Когато случайно погледнах към него… ами направи ми неприличен знак. С език — поясни госпожа Андершон, цялата поруменяла.

— Неприличен знак? — попита услужливата Аника Карлсон. — Един вид като непристоен жест?

— Да — госпожа Андершон си пое дълбоко въздух. — Наистина много неприятно. Така че направо си влязох.

Ах, сладуранке, помисли си Бекстрьом. Старата явно има добра памет.

— Но не сте подали жалба? — поинтересува се Карлсон.

— Жалба? За какво? За това, което направи с език?

— Сексуален тормоз — поясни Аника Карлсон.

— Не — отвърна Брит-Мари Андершон. — Покрай прочетеното по вестниците съм разбрала, че е безсмислено.

Стига, стига, стига, помисли си Бекстрьом.

— Много сме ви благодарни, госпожо Андершон, за цялата оказана ни помощ — ѝ рече.

— Сега вече бъди спокойна, Надя — съобщи Бекстрьом, когато половин час по-късно се върна в кабинета си. — Относно тефтерчето. Имаме свидетел, посочил среща на Фаршад и Талиб с Даниелсон пред сградата му предобед в деня, когато е бил убит.

— Ясно, Бекстрьом — отвърна Надя Хьогберг.

Може би не е винаги чак толкова прозорлива, помисли си той и тръсна крачолите, колкото да му е по-спокойно.

Преди да се прибере след края на работния ден, Бекстрьом навести Тойвонен, за да го информира за наблюденията на свидетелката Андершон. Този клет фински селянин се нуждае от голяма помощ, мина му през ума. Освен всичко друго Бекстрьом не бе забравил и за стария си дълг на ръководител.

Тойвонен се оказа странно дезинтересиран.

— Кажи, ако имаш нужда от помощ — каза Бекстрьом и му демонстрира една от най-благите си усмивки. — По време на обяда подочух, че по случая работите сто души, но май никак не сте напреднали.

— Хората говорят твърде много глупости. Справяме се, така че не се тревожи ни най-малко за братята Ибрахим и тяхното братовчедче. А при теб как върви?