Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

— Разбирам — отвърна Бекстрьом.

— Хубаво, и тъй като не си тъпак в този смисъл, приемам, че сме на едно мнение. А как върви разследването ти?

— Добре. Разчитам да бъде приключено в понеделник.

— Добре — отвърна Тойвонен.

— Тогава ще говорим — заяви Бекстрьом и се изправи.

— Търпение нямам — ухили се Тойвонен.

Ще се видим на пресконференцията, помисли си Бекстрьом.

Кимна остро и излезе.

— Как мина? — попита Аника Карлсон. — Чак се притесних.

— Спокойно — отвърна Бекстрьом.

— А той какво искаше? Направо беше побеснял, когато нахлу тук. Чак се притесних.

— Старият лисугер. Нуждаеше се от малко съвети и насоки от своя стар ръководител и ментор.

— Радвам се да го чуя — Аника Карлсон се усмихна накриво. — А какво ще правим с нашата работа?

— Както обикновено. Мащабна проверка на заподозряно лице, телефонен контрол, пълната програма, безшумно, незабележимо, безследно. Звънни на Надя, нека дойде да помогне и тя. Ще ѝ начисля за извънредно работно време. Мисля, че ще се справим и без младите, а и колегата Алм май да не го въвличаме.

— Изглежда, няма никакъв мобилен телефон. Аз поне не намирам.

— Естествено, че има. Онзи, на който звънят Даниелсон и Акофели. Онзи, който сигурно е само за входящи повиквания. Ако извадим късмет, още ще е налице. При това има и домашен телефон.

— С него вече започнах — потвърди Аника Карлсон.

— Така значи — Бекстрьом се подсмихна. — Струва ми се, че в понеделник ще дойде време да извадим белезниците.

Рано в неделя сутринта Хасан Талиб бе сполетян от нов мозъчен кръвоизлив. Лекарите, които преди по-малко от седмица бяха спасили живота му, се принудиха да направят втори опит. Този път не стана. Операцията бе прекратена още след четвърт час, а Талиб бе обявен за мъртъв в 5:30 сутринта в клиниката по неврохирургия на Каролинска.

Никога не е било добре да умират лица като Талиб. Съществуваха твърде много негови подобни, на които можеше да хрумне какво ли не. Пет минути по-късно комисар Хонкамяки намисли допълнително да засили степента на сигурност. Говори с Тойвонен и Линда Мартинес. Тойвонен взе официалното решение. Разпореди да дойдат още шестима колеги от „Опазване на реда“ плюс шестима следователи.

Първите щяха да подсилят външната охрана. Следователите щяха да се движат на територията на болницата и в сградите, за да открият навреме подозрителни превозни средства, лица или изобщо някакви нередности.

В девет сутринта Франк Мотоеле се появи в ортопедичната хирургия. Поздрави колегите и взе асансьора до седмия етаж, където Фаршад Ибрахим лежеше заключен в персонална стая с гипсиран десен крак от глезена чак до чатала.

— Как е — поздрави Мотоеле и кимна на колегата, седнал пред входа на отделението, където обгрижваха Фаршад Ибрахим.

— Спокойно е — усмихна се другият. — Пациентът спи. Преди малко говорих със сестрата. Явно го боли адски много, понеже нон стоп го тъпчат с болкоуспокояващи, това е положението. Най-вече спи. Ако искаш да си побъбриш с братчето му, той е в гръдна хирургия. Този път без нож.

— Ще се разходя да огледам — отвърна Мотоеле.

— Давай — съгласи се колегата от „Опазване на реда“. — Аз през това време ще се разтъпча до пушалнята. Направо откачам, казвам ти. Тези шибани никотинови дъвки са пълна подигравка.

Нещо не е наред, помисли си Мотоеле още преди да отвори вратата на Фаршад Ибрахим.

За всеки случай я побутна с крак, сложи ръка на кобура. Стаята беше празна, прозорецът зееше отворен, леглото бе изтикано до него, а на крака му бе вързано обикновено катераческо въже.

Двайсет метра до земята — седем етажа по-надолу. Там вече стоеше някакво лице, чакаше човека, който се опитваше да се спусне по въжето въпреки гипса, но бе изминал едва няколко метра, когато Франк Мотоеле подаде глава през прозореца.

Мотоеле хвана въжето и задърпа нагоре. Детска игра за такъв като него, сто кила мускули и кости, докато Фаршад Ибрахим на въжето нямаше и седемдесет. При това Фаршад направи грешка. Вместо да разхлаби ръце и просто да се плъзне надолу, той се вкопчи във въжето, издигна се близо метър нагоре, после Мотоеле вглъби поглед и го пусна. Фаршад също се пусна, тупна като брашнян чувал и се просна по гръб на около 20 метра под него. Умря на място. Едва тогава Мотоеле осъзна, че съучастникът му бе извадил оръжие и стреляше по него.

Обаче се оказа лош стрелец. Мотоеле реши да не избързва. Извади оръжието си, приклекна зад перваза, прицели се високо в единия крак, захват с двете ръце, и двете очи отворени. Буквално по правилник, а ако извадеше късмет, щеше да го уцели в бедрената артерия.