Дэн Браун - Произход

Лангдън трябваше да признае, че Фонсека навярно има право. Пък и беше много по-добре агентите да се включат в преследването, отколкото да разхищават уменията си, за да придружат Амбра до Мадрид.

След като Фонсека получи номера от Уинстън и го набра, професорът се обнадежди, че може да заловят убиеца за броени минути. Бизнесът на Юбер се състоеше тъкмо в откриването на автомобили — всеки клиент със смартфон буквално можеше да установи точното местонахождение на всеки шофьор на Юбер в света. Агентът само трябваше да помоли компанията да потърси шофьора, който преди малко е качил пътник зад музея „Гугенхайм“.

— Hostia! — изруга Фонсека. — Automatizada. — Натисна един от клавишите на джиесема си и зачака. Очевидно беше попаднал на автоматично меню. — Професоре, щом се свържа с Юбер и им наредя да потърсят колата, ще прехвърля всичко на тукашната полиция, а ние с агент Диас ще ви отведем с госпожица Видал в Мадрид.

— И мен ли? — изненада се Робърт. — Не, не мога да дойда с вас.

— Можете и ще дойдете — отсече агентът. — Заедно с вашата компютърна играчка — прибави и посочи слушалките на главата му.

— Съжалявам — твърдо отвърна Лангдън. — Няма начин да ви придружа до столицата.

— Странно. — Фонсека го погледна втренчено. — Вие не бяхте ли професор в Харвард?

Робърт озадачено повдигна вежди.

— Да.

— Ами — изсумтя испанецът, — значи сте достатъчно интелигентен, за да ви е ясно, че нямате избор.

И с тези думи се отдалечи, за да проведе разговора насаме.

Лангдън го проследи с поглед. „Какво става, по дяволите?“

— Професоре? — прошепна Амбра, която се беше приближила зад него. — Изслушайте ме, много е важно.

Той се обърна към нея и се стресна, забелязал изписалия се на лицето ѝ страх. След миг тя се овладя и заговори с отчаяна яснота.

— Професоре, Едмънд ви показа огромното си уважение, като включи вашия запис в презентацията си. И затова ще ви се доверя. Трябва да ви кажа нещо.

Робърт я гледаше неразбиращо.

— Аз съм виновна за убийството на Едмънд — каза тя и тъмнокафявите ѝ очи се напълниха със сълзи.

— Какво?! Защо?

Амбра нервно погледна към Фонсека, който стоеше встрани от тях и не можеше да ги чуе.

— Списъкът на гостите — каза тя. — Добавеното в последния момент име…

— Да, Луис Авила.

— Добавих го аз — призна директорката. — Аз бях.

„Уинстън е прав…“ — изумено помисли Робърт.

— Едмънд беше убит заради мен — вече на ръба на сълзите заяви тя. — Аз допуснах убиеца му в музея.

— Чакайте малко. — Лангдън постави ръка на треперещото ѝ рамо. — Обяснете ми защо добавихте това име?

Амбра отново стрелна с неспокоен поглед Фонсека, който продължаваше да разговаря по телефона на няколко метра от тях.

— В последния момент към мен се обърна човек, на когото имам пълно доверие, професоре. И ме помоли да добавя името на адмирал Авила в списъка като лична услуга. Това се случи само минути преди да отворим вратите и бях много заета, така че го направих, без да се замисля. Все пак той е адмирал от испанския военноморски флот! Откъде можех да зная? — Пак погледна трупа на Едмънд и притисна ръка към устата си. — И сега…

— Амбра — прошепна Робърт. — Кой ви помоли да добавите името на Авила?

Тя мъчително преглътна.

— Моят годеник… испанският престолонаследник. Дон Хулиан.

Лангдън я зяпна смаяно, опитваше се да осмисли думите ѝ. Директорката на музея „Гугенхайм“ твърдеше, че престолонаследникът на Испания е участвал в подготовката на убийството на Едмънд Кърш. „Невъзможно!“

— Сигурна съм, че дворецът изобщо не е очаквал да науча кой е убиецът — каза тя. — Но след като вече знам… боя се, че съм в опасност.

Робърт сложи ръка на рамото ѝ.

— В собствения ви музей не ви заплашва абсолютно нищо.

— Не, тук стават неща, които не разбирате! — настойчиво прошепна Амбра. — Двамата с вас трябва да се измъкнем. Незабавно!

— Няма как да избягаме — възрази Лангдън. — Няма да…

— Изслушайте ме, моля ви — прекъсна го тя. — Знам как да помогнем на Едмънд.

— Моля? — Робърт виждаше, че тя още е в шок. — Вече никой не може да му помогне.

— Напротив — с леден глас заяви Амбра. — Но първо трябва да отидем в дома му в Барселона.

— Какви ги говорите?

— Моля ви, просто ме изслушайте. Знам какво би искал да направим Едмънд.

Докато през следващите петнайсет секунди Лангдън слушаше настойчивия шепот на Амбра Видал, сърцето му се разтуптяваше все по-силно. „Боже господи, тя е права — помисли си той. — Това променя всичко“.