Дэн Браун - Произход

— Програмата ще започне след броени минути — съобщи му Уинстън. — Виждате ли входа на аудиторията?

— Да. Право напред.

— Отлично. И още нещо. Когато влезете, ще видите кошове за слушалки. Едмънд ви моли да не връщате вашите и да ги задържите. Така след края на презентацията ще мога да ви изведа през един заден изход от музея, за да избегнете навалицата и лесно да хванете такси.

Робърт си спомни странната буквено-цифрова комбинация върху гърба на визитката на Кърш, която трябваше да даде на таксиметровия шофьор.

— Едмънд ми написа нещо непонятно — BIO-EC346 — и каза, че било „досадно елементарен шифър“.

— И не ви е излъгал — незабавно отговори компютърът. — Презентацията на господин Кърш вече започва, професоре. Надявам се да ви хареса и с удоволствие отново ще ви съдействам след края ѝ.

И с внезапно изщракване Уинстън изчезна.

Лангдън стигна до входа на аудиторията, свали си слушалките и пъхна миниатюрното устройство в джоба на фрака си. После припряно влезе с последните гости миг преди вратата да се затвори.

И вътре отново го очакваше изненада.

„Прави ли ще гледаме презентацията?“

Беше предполагал, че ще се настанят удобно в аудиторията, за да изслушат съобщението на Едмънд, ала вместо това стотиците гости стояха наблъскани в тясна варосана галерия. В залата не се виждаха произведения на изкуството и места за сядане. До отсрещната страна имаше подиум, разположен между два големи плоски екрана, на които пишеше:

Обзе го нетърпение и погледът му се спусна към втория ред на екрана, който се наложи да прочете два пъти:

„Два милиона души?!“

Кърш му беше споменал, че ще излъчва съобщението си на живо, но тези цифри му се струваха невъобразими, а броячът с всяка секунда показваше още и още.

На лицето му плъзна усмивка. Неговият някогашен студент определено се справяше добре. Сега оставаше само да види какво ще съобщи Едмънд, за бога!

В огряната от луната пустиня на изток от Дубай едно пясъчно бъги „Санд Вайпър“ 1100 рязко зави наляво и с поднасяне спря, като вдигна облак пясък.

Тийнейджърът зад волана смъкна очилата си и погледна надолу към онова, което едва не беше прегазил. Слезе плахо от колата и се приближи до тъмната фигура на пясъка.

И естествено се оказа точно това, което изглеждаше.

Проснат по очи на светлината на фаровете лежеше човек.

— Мархаба? — извика хлапакът. — Ей?

Никакъв отговор.

От облеклото момчето разбра, че е мъж — носеше традиционна шапка „чечия“ и широка джелабия — и изглеждаше нисък и пълен. Вятърът отдавна беше заличил стъпките му, както и евентуалните следи от гуми или други податки за това как се е озовал толкова навътре в пустинята.

— Мархаба? — повтори младежът.

Нищо.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, момчето протегна крака си и леко побутна мъжа по хълбока. Въпреки дебелината на мъжа плътта беше твърда и не поддаваше — вятърът и слънцето вече я бяха изсушили.

Определено беше мъртъв.

Хлапето се наведе, хвана мъжа за рамото и го преобърна по гръб. Безжизнените очи на мъртвеца се вторачиха в небето. Лицето и брадата му бяха целите в пясък, но макар и мръсен, човекът изглеждаше някак си дружелюбен, дори познат, като любим чичо или дядо.

Наблизо отекна рев на пет-шест атевета и бъгита — приятелите му се връщаха, за да се уверят, че не му се е случило нещо. Машините им прехвърлиха дюната и се спуснаха по склона.

Всички угасиха моторите, свалиха очилата и каските си и се струпаха около мумифицирания труп. Едно от момчетата заговори развълнувано — беше познало прочутия аллама Саид ал Фадл, учен и религиозен водач, който от време на време изнасяше лекции в университета.

— Матха Алайна ’ан наф’ал? — попита то. „Какво ще правим?“ Младежите застанаха в кръг, безмълвно загледани в тялото. И после постъпиха като всички тийнейджъри по света. Наизвадиха джиесемите си и започнаха да го снимат, за да пратят кадрите на приятелите си.

Застанал рамо до рамо с тълпящите се около подиума гости, Робърт Лангдън смаяно следеше бързо превъртащия брояч на плоския екран.

Приглушените разговори в тясното пространство се бяха усилили почти до рев — гласовете на стотиците присъстващи издаваха нетърпение, мнозина възбудено разговаряха по телефона или тагваха местонахождението си в социалните мрежи.