Том Смит - Дете 44

— Ти за нищо не си виновен. Всички ние просто се опитваме да оцелеем.

Михаил спря да плаче. Вдигна поглед, избърса сълзите си. Разбирайки, че се виждат за последен път, приятелите се прегърнаха.

Михаил се отдръпна.

— Ти си по-добър от мен.

Изправи се, излезе от плевнята и притвори внимателно вратата, като нарина с крак сняг, за да я задържи затворена. Обърна се с гръб към вятъра и закрачи бавно и тежко към къщата. Ако беше убил Анатолий и съобщил за него, щеше да гарантира безопасността на семейството си. А сега трябваше да поеме риск. Оставаше му само да се моли. Никога не се е държал като страхливец и дори по време на войната, когато постоянно рискуваше живота си. Някои дори го наричаха храбрец. Но сега се страхуваше за семейството си. Можеше да си представи много по-лоши неща от собствената си смърт.

Вкъщи събу валенките си, съблече полушубката и влезе в спалнята. Изненадан, видя жена си да стои до прозореца и да гледа към плевнята. Като го чу да влиза, се обърна. Дребната ѝ фигура не подсказваше, че е способна да вдига тежести, да носи на плещите си цялата къща и дори да коси, да работи по дванайсет часа на ден, да държи семейството си сплотено. Не даваше и пет пари, че Анатолий някога бе спасил живота на мъжа ѝ. Не я интересуваше историята на приятелството им. Предаността и чувството за дълг за нея бяха абстрактни понятия. Анатолий беше заплаха за безопасността им. Реална заплаха. Тя искаше той да си отиде колкото може по-скоро, по-далеч от семейството ѝ и в този момент го мразеше — грижливия, скромен приятел, когото някога бе обичала и посрещала като скъп гост — повече от всеки друг на света.

Михаил целуна жена си. Бузата ѝ беше студена. Хвана я за ръката. Тя го погледна и забеляза, че е плакал.

— Какво правеше навън?

Михаил споделяше тревогата ѝ. Тя се надяваше, че е направил необходимото. Надяваше се, че е поставил семейството си на първо място и е убил онзи човек. Така трябваше да постъпи.

— Беше оставил вратата на плевнята отворена. Всеки можеше да забележи. Затворих я.

Усети как ръката ѝ се отпуска в неговата, усети разочарованието ѝ. Мислеше го за слаб. И беше права. Нямаше сили нито да убие приятеля си, нито да му помогне. Опита се да намери утешителни думи:

— Не се тревожи. Никой не знае, че е тук.

Същия ден

Масата беше счупена, леглото — преобърнато, дюшекът нарязан, възглавниците разкъсани, а дъските на пода разковани, но досега претърсването на апартамента на Анатолий Бродски не подсказа с нищо къде би могъл той да се намира. Лев клекна, за да огледа камината. В нея бяха горили хартия. Слоеве фина пепел бяха останали от изгорената кореспонденция. С дулото на пистолета си той разрови старателно останките с надеждата да намери оцеляло късче хартия. Пепелта се разпадаше — всичко бе изгоряло докрай. Предателят беше избягал. И виновен за това беше той. Бе оправдал този човек, този непознат, поради липса на доказателства. Бе предположил, че е невинен, подобна грешка би могъл да допусне само новак.

По-добре да пострадат десетима невинни, отколкото един шпионин да избегне наказание.

Беше пренебрегнал фундаментален принцип в тяхната работа: презумпцията за вина.

Въпреки че се чувстваше отговорен, Лев не можеше да не се замисля, че ако не беше загубил цял ден със злополучната смърт на момчето, не би изпуснал Бродски. Да се среща с роднините, да пресича нелепи слухове — това не е работа на старши офицер от МГБ. Вместо да ръководи операцията по наблюдението на заподозрения, той се бе ангажирал със странична работа, разплитайки личната история на своя подчинен. Не биваше да се съгласява. Беше подценил заплахата, която Бродски представлява. Това беше първият му сериозен пропуск, откакто бе постъпил в органите на Държавна сигурност. И той добре знаеше, че малцина офицери имат възможността да допуснат втора грешка.

Отначало не прояви голям интерес към случая: Бродски беше образован, владееше английски език и редовно имаше работа с чужденци. Това бе повод за проява на бдителност, но, както беше отбелязал Лев, той бе уважаван ветеринарен лекар, каквито в града се брояха на пръсти. В края на краищата чуждестранните дипломати все при някого трябваше да водят котките и кучетата си. Освен това Бродски беше служил в Червената армия като полеви лекар. Произходът му бе безупречен. Според личното му дело той беше отишъл на фронта като доброволец и въпреки че формално нямаше нужната квалификация, тъй като беше ветеринарен лекар, бе работил в няколко полеви болници и два пъти бе награждаван. Заподозреният вероятно бе спасил живота на стотици души.