Том Смит - Дете 44

Лев кимна и се опита да си придаде вид, че е съгласен. Това бе възможно най-лошото начало на разговора. Бащата бе настоятелен: подкрепата на роднините твърда. Той искаше официално да бъде заведено дело, без което милицията нямаше да започне разследване. Искаше невъзможното. Лев огледа колегите си. Те, за разлика от другите, разбираха, че думата убийство петни служителите на министерството.

— Аркадий е попаднал под колелата на влака. Смъртта му се дължи на случайност, на трагична злополука.

— Защо тогава е бил гол? Защо устата му е била натъпкана с кал!

Лев се опита да осмисли току-що казаното. Момчето е било голо? За първи път чуваше това. Отвори доклада.

Момчето е било облечено.

Сега, когато прочете отново този ред, му прозвуча странно. Но там пишеше, че момчето е било облечено. Продължи да чете документа.

Било е влачено по земята, устата му е била пълна с кал.

Затвори доклада. Всички в стаята чакаха.

— Момчето е било намерено облечено. Да, имало е пръст в устата му. Но тялото му е било влачено от влака и наличието на пръст е напълно обяснимо.

Една възрастна жена се изправи. Беше прегърбена от възрастта, но погледът ѝ беше остър.

— Съобщиха ни друго.

— Много жалко, но сте били информирани погрешно.

Но жената не спираше. Очевидно семейството разчиташе на нея за отстояване на твърденията им.

— Мъжът, открил тялото — Тарас Куприн — е чистач. Живее през две улици оттук. Той ни каза, че Аркадий е бил чисто гол, чувате ли? Без никаква дрешка. Влакът не би могъл да съблече детето.

— Този човек, Куприн, наистина е намерил тялото. Показанията му са записани в доклада. Според него момчето е било намерено на релсите напълно облечено. Казано е недвусмислено. Думите му са записани тук черно на бяло.

— Защо тогава на нас е казал друго?

— Може да се е объркал. Не знам. Но твърденията му са подписани и фигурират в доклада. Съмнявам се, че ще каже нещо различно, ако го попитам сега.

— Вие самият видели ли сте тялото на момчето?

Въпросът изненада Лев.

— Не, аз не разследвам този инцидент, това не е моя работа. Но дори да беше, няма какво да се разследва. Това е ужасна злополука. Дошъл съм, за да говоря с вас, да изясня възникналите излишни недоразумения. Мога да ви прочета целия доклад, ако искате.

Възрастната жена отново заговори.

— Този ваш доклад е лъжа.

Всички в стаята затаиха дъх. Лев замълча и се опита да запази самообладание. Трябваше да разберат, че компромис няма да има. Трябваше да отстъпят, да приемат, че смъртта на момчето е нещастен случай. Лев беше тук заради тях. Обърна се към Фьодор и зачака той да обуздае жената.

Фьодор пристъпи напред.

— Лев, имаме нови улики, които се появиха едва днес. Жена, която живее отсреща, чиито прозорци гледат към железопътната линия, е видяла Аркадий с някакъв мъж. Не знаем нищо повече. Не познаваме жената. Никога преди не сме я виждали. Била чула за убийството…

— Фьодор…

— Била чула за смъртта на сина ми. И ако онова, което ни каза, е вярно, тя може да опише мъжа. Ще може да го разпознае.

— Къде е тази жена?

— Тъкмо нея чакаме.

— Тя ще дойде тук? Интересно е да чуя какво ще каже.

Предложиха му стол. Той отказа. Пожела да остане прав.

Всички мълчаха и чакаха да се почука на вратата. Лев съжали, че е отказал да седне. Измина почти час в мълчание, преди да чуят тихо почукване. Фьодор отвори вратата, представи се и въведе жената вътре. Тя беше около трийсетгодишна с мило лице и големи уплашени очи. Беше изненадана от присъствието на толкова хора и Фьодор побърза да я успокои.

— Това са приятелите и семейството ми. Не се плашете.

Тя обаче не го слушаше. Гледаше втренчено Лев.

— Казвам се Лев Степанович. Офицер от МГБ. Аз тук съм старши. Вие как се казвате?

Лев извади бележника си и намери празна страница. Жената не отговори. Той вдигна поглед. Тя все още не беше казала нито дума. Лев се канеше да повтори въпроса, когато тя най-после заговори.

— Галина Шапорина.

Гласът ѝ прозвуча тихо, почти като шепот.

— И какво видяхте?

— Аз видях…

Тя огледа всички в стаята и заби поглед в пода, след това отново вдигна очи към Лев и потъна в мълчание. Фьодор я подкани, в гласа му се долавяше напрежение.

— Видели сте някакъв мъж?

— Да, мъж.

Фьодор, застанал до нея, с очи, вперени в нейните, въздъхна облекчено.

Тя продължи:

— Мъж, може би работник, на железопътната линия — видях го през прозореца. Беше много тъмно.