Том Смит - Дете 44

При обикновени обстоятелства не би имало причина Лев Степанович Демидов — перспективен и уверено издигащ се по служебната стълбица служител на МГБ, Министерство на държавната сигурност — да участва в разследването на подобен инцидент. Какво можеше да направи той? Загубата на детето бе ужасен удар за семейството и роднините. Но случаят нямаше особено значение от държавна гледна точка. Децата, невнимателни в поведението си, а не в езика си, не представляваха интерес за Държавна сигурност. Но в този случай ситуацията неочаквано се усложни. Мъката на семейството доби странна изява. Те, изглежда, не можеха да приемат, че синът им (Лев провери в доклада — детето се казваше Аркадий Фьодорович Андреев) е загинал поради собственото си невнимание. Твърдяха, че бил убит. От кого — нямали представа. По каква причина — нямали представа. Как е могло да се случи — също нямали представа. Но макар и без логични и правдоподобни аргументи, те се осланяха на силата на чувствата си. Съществуваше реална възможност да убедят други доверчиви хора: съседи, приятели и непознати — всеки, който би пожелал да ги изслуша.

Ситуацията се усложняваше още повече от това, че бащата на момчето, Фьодор Андреев, беше служител, макар и с нисък ранг, на МГБ и, както се оказа, подчинен на Лев. Вместо да помисли, той петнеше репутацията на МГБ, като използваше авторитета му, за да придаде достоверност на неприемливите си твърдения. Беше преминал границата, като позволи на чувствата да замъглят разума му. Ако нямаше смекчаващи обстоятелства, Лев можеше просто да го арестува. Но в забъркалата се каша той беше принуден временно да изостави настоящите си важни дела, за да изясни въпроса.

Лев не очакваше с нетърпение сблъсъка с Фьодор и докато бавно изкачваше стъпалата, размишляваше как е попаднал в учреждението, което контролира настроенията на хората. Никога не бе имал намерение да работи в Държавна сигурност; тази кариера бе продължение на военната му служба. По време на Великата отечествена война бе мобилизиран в ОМСБОН — мотострелкова бригада със специално предназначение. Трети и Четвърти батальон се състояха изключително от студенти на Централния институт по физическа култура, какъвто беше и той. Бяха избрани заради физическите си данни и смелостта си, и изпратени в тренировъчен лагер в Митишчи, северно от Москва, където ги обучиха за ръкопашен бой, умения за работа с всякакви оръжия, скокове от малка височина с парашут и използване на експлозиви. Лагерът бе на НКВД, Народния комисариат на вътрешните работи, както бе известна тайната полиция, преди да се превърне в МГБ. Батальоните се намираха под прякото ръководство на НКВД, а не на военните и естеството на мисиите им отразяваше това. Бяха изпращани в тила на врага, разрушаваха инфраструктури, събираха информация, извършваха поръчкови убийства — те бяха истински диверсанти.

Лев се наслаждаваше на независимостта при операциите, макар да не споделяше тези свои мисли. Харесваше му фактът, или може би илюзията, че съдбата му е в неговите собствени ръце. Беше в стихията си. И в резултат бе награден с орден „Суворов“ II степен. Хладнокръвието му, военните му успехи, добрият външен вид и преди всичко абсолютната му и искрена вяра в собствената му страна го превърнаха в момчето от плаката — доста буквално — за съветските освободителни войски в окупираната от германците територия. Той и още няколко войници от различни дивизии бяха снимани на фона на изгорял немски танк, с вдигнати автомати, с победоносни изражения и убити германски войници в краката им. На заден фон се виждаха горящи села. Разрушение, смърт и победоносни усмивки — Лев, с красивите си зъби и широките рамене, стоеше на преден план в групата на снимката. Седмица по-късно снимката се появи на първата страница на „Правда“ и Лев бе поздравяван от непознати войници и цивилни, хора, които искаха да му стиснат ръката и да прегърнат този символ на победата.

След войната Лев се премести от ОМСБОН в НКВД. Издигането му изглеждаше логично. Не беше задавал никакви въпроси: пътят му бе предначертан от началниците и той вървеше по него с гордо вдигната глава. Страната му можеше да поиска всичко от него и той с готовност щеше да ѝ го даде. Ако му заповядаха, би ръководил и лагер в ГУЛАГ, в арктическата тундра в района на Колима. Единствената му цел бе да служи на страната си, страната, победила фашизма, страна, която осигуряваше безплатно образование и медицинско обслужване, която оповести правата на работническата класа в целия свят, която плащаше на баща му — работник на конвейер в завод за боеприпаси — заплата, сравнима с тази на квалифициран лекар. И макар че неговата работа в органите на Държавна сигурност често беше неприятна, той разбираше необходимостта от нея, необходимостта да се пази революцията от враговете, било то чужди или свои, от онези, които искаха да я подценят, и от другите, които искаха да видят нейния провал. Лев бе готов да даде живота си, за да защити революцията.