Том Смит - Дете 44

Лев почука по бележника с молива си.

— Видели сте го с момченце?

— Не, нямаше момче.

Фьодор зяпна от изненада, а после заговори забързано, сякаш изстрелвайки думите.

— Но на нас ни казаха, че сте видели някакъв мъж да държи момчето ми за ръка.

— Не, не, не — нямаше момче. Държеше чанта, струва ми се — чанта с инструменти. Да, това беше. Работеше на линията, сигурно ремонтираше нещо. Не видях много, само бегъл поглед, това е всичко. Всъщност не би трябвало да съм тук. Много съжалявам за смъртта на сина ви.

Лев затвори бележника.

— Благодаря ви.

— Ще има ли други въпроси?

Преди Лев да успее да отговори, Фьодор хвана жената за ръката.

— Видели сте някакъв мъж.

Жената издърпа ръката си. Огледа се, всички очи бяха устремени в нея. Обърна се към Лев.

— Ще ме разпитвате ли още?

— Не. Можете да си вървите.

Галина наведе глава и забърза към вратата. Но преди да стигне до нея, възрастната жена извика:

— Толкова лесно ли се плашите?

Фьодор се приближи до нея.

— Моля те, седни.

Тя кимна, нито отхвърляйки, нито приемайки молбата му.

— Аркадий беше твой син.

— Да.

Лев не виждаше очите на Фьодор. Не знаеше какво си казват безмълвно двамата. Каквото и да беше, тя седна на мястото си, а в това време Галина се изниза през вратата.

Лев беше доволен от намесата на Фьодор. Надяваше се, че са достигнали повратен момент в разговора. Събирането на слухове и клюки никому не е донесло нещо добро.

Фьодор отново застана до Лев.

— Извинете майка ми, тя е много разстроена.

— Точно затова съм тук. За да можем да поговорим и нищо да не излезе извън стените на тази стая. Ако някой започне да те разпитва за сина ти, не казвай, че е бил убит. Не защото ти заповядвам, а защото не е истина.

— Разбирам.

— Фьодор, искам утре да си вземеш свободен ден. Ръководството е разрешило. Ако има още нещо, което мога да направя за теб…

— Благодаря.

На вратата Фьодор стисна ръката на Лев.

— Извинете нашата невъздържаност. Всички сме много разстроени.

— Няма да докладвам. Както казах, нека с това всичко да приключи.

Лицето на Фьодор се вкамени. С мъка изрече горчивите думи:

— Синът ми загина в ужасна злополука.

Лев слизаше по стълбите, дишайки дълбоко с облекчение. Атмосферата в стаята беше задушаваща. Радваше се, че са приключили, че въпросът беше решен. Фьодор е добър човек. Примири ли се веднъж със смъртта на сина си, ще му е по-лесно да приеме истината.

Лев спря. Чу стъпки зад гърба си. Обърна се. Беше момче на седем-осем години.

— Аз съм Жора, другарю, по-големият брат на Аркадий. Може ли да разговарям с вас?

— Разбира се.

— Вината е моя.

— И каква е вината ти?

— Смъртта на брат ми: замерих го със снежна топка. Направих я от сняг, камъни и кал. Аркадий го заболя, топката го удари по главата. И той побягна. Сигурно е бил замаян, може би затова не е видял влака. Калта, която намериха в устата му: вината е моя. Замерих го с нея.

— Смъртта на брат ти е нещастен случай. Няма причина да се чувстваш виновен. Но направи добре, като ми каза истината. А сега се върни при родителите си.

— Не съм им казал за снежната топка с калта и камъните.

— Не е нужно да знаят.

— Много ще се разсърдят. Защото тогава го видях за последен път. Винаги толкова хубаво си играехме. И щяхме пак да си играем, щяхме да се сдобрим, отново да бъдем приятели, сигурен съм. Но сега не мога да се сдобря с него, не мога дори да му кажа, че съжалявам.

Лев слушаше признанието на момчето. То искаше прошка. Разплака се. Смутен, Лев го погали по главата и промърмори нещо, сякаш това бяха думи от приспивна песен:

— За нищо не си виновен.

Същия ден

Анатолий Бродски не беше спал три денонощия. Беше толкова уморен, че дори най-обикновените движения изискваха напрежение на силите. Вратата на плевнята пред него беше заключена. Знаеше, че трябва да я избие. Задачата му се струваше немислима. Просто нямаше необходимите сили. Заваля сняг. Вдигна поглед към нощното небе, умът му блуждаеше и когато най-сетне осъзна къде е и какво трябва да прави, снегът бе покрил лицето му. Облиза снежинките по устните си и разбра, че ако не влезе вътре, ще умре. Съсредоточи се и ритна вратата. Пантите изскърцаха, но вратата не помръдна. Ритна я отново. Дъските се разцепиха. Окуражен, той събра последните си сили, прицели се в катинара и ритна вратата за трети път. Дървото се пропука, вратата се отвори. Той застана на входа, за да свикнат очите му с мрака. В единия край на плевнята, в оградено място, имаше две крави. В другия край бяха струпани инструменти и слама. Разстла няколко груби чувала върху замръзналата земя, закопча палтото си, легна, кръстоса ръце и затвори очи.