Том Смит - Дете 44

Лев разтърка очи. Усещаше стомаха си свит на топка. В най-добрия случай изглеждаше наивен, в най-лошия — некомпетентен. Беше подценил врага и изведнъж, изпаднал в нехарактерен за него силен пристъп на гняв, се замисли дали да не ритне прекатурената маса. Реши да не го прави. Беше научен да сдържа чувствата си. В стаята забързано влезе младши офицер, вероятно с желанието да помогне. Лев го отпрати с жест, искаше да остане сам. Изчака миг да се успокои, загледан през прозореца как вали снегът. Запали цигара и издуха дима към стъклото. И така, какво се бе случило? Заподозреният сигурно е видял агентите, които го следяха, и е разбрал, че трябва да бяга. Горенето на документи означаваше, че е искал да унищожи улики, свързани с шпионската му дейност или с настоящето му местонахождение. Лев беше сигурен, че Бродски има план за бягство, начин да се изплъзне от ръцете им. Трябваше да намери поне част от плана му.

Съседите бяха пенсионирана двойка, прехвърлили седемдесетте, живееха със сина си, съпругата му и двете им деца. Шестчленно семейство в две стаи, което беше нещо обичайно. И шестимата седяха в кухнята, рамо до рамо, а зад тях, за да ги сплаши, стоеше младши офицер. Съзнаваха, че са забъркани в престъпленията на друг човек, и Лев го виждаше. Виждаше страха им. Пренебрегна тези свои мисли като ненужни — вече беше проявил сантименталност — и се приближи до масата.

— Анатолий Бродски е предател. Ако му помагате по някакъв начин, дори с това, че мълчите, ще се отнесем с вас като със съучастници. Трябва да докажете предаността си към държавата. Излишно е ние да доказваме вашата вина. Тя се приема за даденост.

Възрастният мъж, дядото, веднага схвана за какво става дума и побърза да сподели всичко, каквото знаеше. Като подражаваше на думите на Лев, заяви, че предателят е отишъл на работа тази сутрин малко по-рано, като носел същото куфарче както обикновено, палто и шапка. Тъй като не искаше да изглежда, че не желае да им сътрудничи, дядото се впусна в предположения къде може да е сега предателят, но Лев усети, че това са само догадки. Дядото завърши с думите, че цялото им семейство не харесва Бродски като съсед и му няма доверие и че единственият човек, който го харесвал, била Зинаида Морозова, която живее на долния етаж.

Зинаида Морозова беше доста над петдесетте, трепереше като малко дете и неуспешно се опитваше да скрие това с пушене. Имаше гладка кожа и умни очи — Лев я завари да стои до евтина репродукция на известен портрет на Сталин, окачен на видно място над камината. Може би си мислеше, че той може да я защити. Лев не си направи труда да се представи, нито да покаже служебната си карта, пристъпи направо към въпросите в опит да я обърка.

— Защо сте в добри отношения с Анатолий Бродски след като всички съседи не го харесват и му нямат доверие?

Зинаида бе сварена неподготвена; възмущението от тази лъжа я накара да забрави за всякаква предпазливост:

— Всички съседи харесват Анатолий. Той беше добър човек.

— Бродски е шпионин. А вие го наричате добър? Според вас предателството добродетел ли е?

Прекалено късно разбрала грешката си, Зинаида започна да се оправдава:

— Исках само да кажа, че беше много тих човек. И много учтив.

Изрече заеквайки неуместните думи. Лев не им обърна внимание. Извади бележника си и записа зле подбраните ѝ думи с големи видими букви.

ТОЙ БЕШЕ ДОБЪР ЧОВЕК

Пишеше ясно, за да може тя да види точно какво пише: отписваше следващите петнайсет години от живота ѝ. Думите ѝ бяха повече от достатъчни, за да я осъдят като съучастник. Щеше да получи дълги години като политически затворник. Едва ли щеше да оцелее в ГУЛАГ на нейната възраст. Нямаше нужда да изрича заплахи на глас. И без това те бяха общоизвестни.

Зинаида отиде в ъгъла на стаята, загаси цигарата си, като веднага съжали за това и потърси друга.

— Не знам къде е заминал Анатолий, но знам, че няма семейство. Жена му е загинала във войната. Синът му умря от туберкулоза. Рядко го посещаваше някой. Доколкото знам, има малко приятели…

Тя замълча. С Анатолий бяха приятели. Бяха прекарали много вечери заедно, хапвайки и пийвайки. По едно време дори се надяваше, че може да я обикне, но той не прояви интерес. Така и не преодоля загубата на жена си. Потънала в спомени, тя погледна Лев. Той остана равнодушен.

— Искам да знам къде е. Не ме интересуват нито загиналата му жена, нито умрелият му син. Историята на живота му не ме интересува, освен ако не е свързана с настоящето му местонахождение.