Брэд Тор - Тайният орден

Карлтън пък имаше съвсем други основания да я харесва. Освен заради несъмнените ѝ възможности в спорта, той изпитваше огромно уважение и заради факта, че въпреки доброто материално състояние на семейството ѝ, тя бе настояла да плаща сама следването си и бе завършила блестящо Колежа за подготовка на офицери за резерва. Още при записването си бе настояла да бъде изпращана на места, където се водят военни действия. Имаше зад гърба си цели две мисии в Афганистан, ликвидирайки повече врагове от всички жени, взети заедно, по време на службата (а и от много от мъжете). Случи се обаче така, че без всякакво разрешение едно списание не само помести снимката ѝ на корицата си, но публикува и обширен материал за нея. Това я превърна в обект на такова внимание, че се наложи да сложи край на кариерата си като професионален войник.

И талибаните, и „Ал Кайда“ предлагаха големи суми за главата ѝ, затова от Департамента по отбраната ѝ отказаха трета мисия. Без да губи време, тя кандидатства за място в групите в Ирак. Получи отказ и оттам.

В крайна сметка се установи във Форт Брат в Северна Каролина, където започна работа в женския взвод „Делта“, известен още като Проект „Атина“. Независимо от младата си възраст, тя се оказа чудесен инструктор. Но всички знаеха, че талантът, а и сърцето ѝ са в работата на оперативен работник. Слоун заявяваше на всеослушание, че ако не бяха наградите за главата ѝ и медийната разгласа на нейните резултати по време на мисиите, тя все още щеше да коли и беси терористи. Не вярваше в политическата коректност, нито съчувстваше на командирите си, които се тревожеха за рисковете, на които би била изложена.

Неслучайно отношенията между Слоун Ашби и армията на Съединените щати бяха отношения на любов и омраза. От една страна, на военните им харесваше, че могат да се похвалят с една успяла, свръхпривлекателна и атлетична млада американка, ала в същото време им бе неприятно, че тя не спира да намеква и да подхвърля на всеослушание, че те нямат куража да я върнат на бойното поле.

Имаше си неприятности с хората от Департамента по отбраната, но пък много други във Вашингтон искрено ѝ се възхищаваха. За голямо огорчение на висшестоящите Ашби бе желан гост на много частни партита, където биваха канени хора от висшите кръгове, с които тя свободно споделяше своите мисли. На такова събиране се запозна и с Рийд Карлтън.

Побъбриха повече от час са събитията в света, за политика и за военните. На следващия ден обядваха заедно и този път срещата им продължи цели три часа. До края на месеца Стареца бе успял да я омагьоса. Ашби бе освободена с почести и само четирийсет и осем часа по-късно бе наета в „Карлтън Груп“.

Обикновено не я изпращаха да посреща някого на летището, но този път обстоятелствата очевидно бяха извънредни и всеки даваше своята лепта. Въпреки славата си на особнячка Ашби чудесно работеше в екип.

— Здравей, старче — поздрави тя.

Старче ли? Вярно, че бе прехвърлил четирийсетте, но все още нямаше нищо общо със старостта, още повече че и двамата работеха за истински възрастен мъж, какъвто беше Рийд Карлтън. Въпреки всичко Ашби не пропускаше случай да го закачи на тази тема. Харват не се чувстваше стар и въпреки това се дразнеше, когато тя се заяждаше така.

— Донесох ти нещо от Африка — рече той.

— Така ли? — изражението на Ашби изведнъж стана по-дружелюбно, почти детинско. — Какво?

— Ето това — показа ѝ той средния пръст на едната си ръка.

Тя се засмя от сърце. В гласа ѝ нямаше и нотка на гняв или обида. Умееше да оцени добрия майтап дори когато беше за нейна сметка. Подобно нещо не бе в състояние да засегне егото ѝ. Самата тя имаше достатъчно добро чувство за хумор.

Имаше и око и ухо за интересни хора и ситуации. Човек се стъписваше от бързината, с която Ашби анализираше нещата и съобразяваше какво става. На Харват му беше неприятно да си признае, но тя вероятно беше по-бърза и по-умна от него.

— Поне ще имаш на какво да закачиш ето това тук — отбеляза Слоун, пресегна се през прозореца на колата си и измъкна обвит в калъф костюм.

— Откъде го взе? — попита той и пристъпи напред.

— Мисля, че е задигнат от някой сутеньор или от говорител по телевизията, който съобщава прогнозата за времето.

— Много смешно — отбеляза Харват с крива усмивка и протегна ръка да поеме закачалката. — Как влезе в дома ми?

Тя вдигна десния си крак и силно ритна напред.

— Използвах „шперца“ си „Маноло“ номер шест.