Том Фокс - Dominus

Неделя, 8,22 часът.

Базиликата „Сан Пиетро“, Ватиканът

Той не се появи под акомпанимента на райските тромпети. Ангелите не запяха около него. Слънцето не притъмня, древната базилика не се разтресе.

Той влезе тихо, без фанфари, макар че с всяка негова крачка светът започна да се променя.

Външният му вид не подсказваше, че това е на път да се случи. Той беше просто един скромен мъж в износени дънки. И сива намачкана риза. Обувките му, меко казано, бяха износени. Във всяко едно отношение той беше напълно незабележителен.

По-късно никой не можеше да си спомни да го е видял да влиза в базиликата „Сан Пиетро“. Нито един от хилядите присъстващи не го забеляза да преминава през западните врати или да встъпва в огромното помещение, в което се осъществяваше величествената среща между небето и земята. Всичко, което можеха да си спомнят, беше мълчаливото му пристъпване във вътрешността на храма, привлякло вниманието им едва когато той вече беше сред тях.

За сметка на това забелязаха всяка подробност в поведението му в този вековен център на християнството. Запомниха начина, по който се движеше спокойно по страничния кораб по време на папската литургия. Видяха как мъжете и жените несъзнателно се отместиха, за да му сторят път, докато децата им се скупчваха около него, необяснимо привлечени от излъчването му. Всички замлъкваха, когато се приближеше до тях, и го проследяваха с погледи, когато се отдалечеше. Помнеха това.

Осанката му говореше, че е тук с цел, макар да пристъпваше съвсем небрежно сред тълпата. Косата му, дълга само няколко сантиметра, беше леко накъдрена и със златистокафеникав оттенък; изглеждаше някак си странно ярка на фона на оранжевото сияние на древната църква. Очите му бяха насочени право напред, докато вървеше към великия baldacchino [1] Baldacchino - бронзовият балдахин над централния олтар на базиликата. - Б. пр. на Бернини [2] Джовани Лоренцо Бернини (1598-1680) - италиански скулптор и архитект от бароковия период. - Б. пр. . Погледът му беше ясен и благороден, и едновременно с това някак си непреклонен.

Всички си спомняха очите му.

В далечния край на дългия 211 метра неф облеченият в белия си стихар отслужващ литургията се беше привел над високия олтар. Макар собственият му недъг да беше достатъчно красноречив, надвисналото над него бронзово произведение на изкуството подсилваше факта, че въпреки цялата световна слава и власт на понтифика [3] Понтификат - периодът на управление на папата от деня на интронизацията му до момента, в който престава да бъде папа поради смърт или абдикация. „Понтифик“ се използва също като синоним на „папа“. - Б. пр. , той е само една малка фигура пред могъществото на Бог.

Мъжът беше обграден от двама кардинали, а между тях се намираха обичайните помощници, които ходеха навсякъде с папата и придържаха изкривената му осанка изправена в онези части от литургията, които изискваха той да стои на крака. Понтификът съвсем не беше възрастен човек, но особената форма на спинална стеноза, която имаше от дете, беше оставила фигурата му завинаги променена, а самия него неспособен да се изправя по своя воля. Резултатите от този недъг никога не бяха успели да сломят духа му. В интерес на истината, даже го бяха калили и мъжът, когото медиите жестоко наричаха „сакатия папа“, беше още по-обичан от своето паство заради слабото си тяло, направило вътрешните му святи убеждения толкова явни.

Понтификът и неговите помощници бяха обградени от свита свещеници и цяла кохорта от слуги, натруфени в своите церемониални премени. Зад тях, на специално издигнати подиуми, се намираха облечените в червени роби певци от хора на Сикстинската капела. Те изпълваха пространството с ангелоподобния латински на химна „Sanctus“.