Том Фокс - Dominus

- Нямаш никаква амбиция, работата ти е банална - изпръхтя Антонио.

- Въпреки това я публикуваш всяка седмица. Рим не е Рим без Църквата, а солта на един римски вестник е именно няколко сантиметрова колонка със скандалите във Ватикана. Особено що се отнася за „Ла Република“.

Чувството беше добро. Да се развика малко на неуважителното лайно, да го накара да изглежда глупаво, че не знае собствената си територия. Още откакто Еудженио Скалфари основа вестника през 1976 година, той си създаде репутацията на строг критик на Католическата църква. „Ла Република“ не беше от този вид издания, които щяха да се откажат от религиозните материали, колкото и банални да бяха те.

- Онази история, за която ни кара да тръпнем в очакване миналата седмица - отвърна подигравателно Латерца. - В нея се разказваше за две енории, които надвишили бюджета си за ремонт. Надвишили бюджета си . Мислиш ли, че това е ватикански скандал? Мислиш ли, че на читателите ни им дреме за подобни глупости?

Редакторът жестикулираше енергично, докато говореше, беше повишил гласа си до добре тренирано полувикане. Ясно беше, че желаеше смъмрянето да бъде чуто наоколо, макар малко от присъстващите да обръщаха внимание на разправията.

Александър въздъхна, отпусна се в стола си и придърпа пепелника с цигарата си по-близо. Щеше да е много по-ентусиазиран да спори, да отвръща на нападките със свои, ако вътрешно не се съгласяваше с критиките на хлапето. На никого не му пукаше за тези статии, най-малко пък на него. Трекио си беше спечелил място във вестника не заради усърдието си, а поради самия факт, че просто беше на разположение. Един мъж, който наближаваше четиресет, с две дипломи по теология и кратка кариера като енорийски свещеник в джоба си, не беше от най-търсените специалисти през двайсет и първи век. Когато най-накрая захвърли кучешката си каишка настрани и напусна живота, за който се беше подготвял от дете - разочарован от несъвместимостта между институцията, която се предполагаше, че е свята, и хората, които я управляваха, които много често бяха всичко друго, но не и светци - се видя в безизходица. Не беше програмист, който зарязваше „Епъл“ за „Гугъл“. Беше свещеник, оставил вярата заради свят, който с всяка изминала година се отчуждаваше от църквата и започваше да живее с мисълта, че тя е нещо остаряло, недостижимо и без никакво значение.

Но Александър винаги таеше в себе си добри заложби за репортер. Стига да не се целеше в атрактивните и конкурентни области на журналистиката - онзи тип, за който се бореха двайсет и няколко годишните, а старите кучета стискаха като кокали - можеше да си намери добра работа; такава му беше предложена от вестника. Като се добавеше и журналистически секси факта, че беше бивш духовник, разгневен от старата си месторабота, Трекио беше перфектен за „Ла Република“ и религиозната ѝ колонка, която се състоеше предимно от слухове за онова, което можеше да се изрови от мрачните дълбини на съвременните църковни афери.

Това беше положението. Три години той опипва почвата какво би привлякло човешкото внимание. Да, от време на време изникваха сексскандали, а и изборите за нов папа, последните от които се проведоха само преди единайсет месеца, винаги будеха интерес и вълнение. Но през останалата част от времето... през останалото време „сравнително интересно“ беше планината, която се надяваше да изкачи. През повечето дни му идеше да седне в подножието на тази планина и да пропусне тази колонка, както правеха повечето от читателите на вестника.

Александър вдигна поглед от бюрото си. За съжаление, редакторът му все още беше тук. Той зачака продължението на хореографираното назидание, но почервенялото лице на Латерца беше започнало да придобива нормалния си цвят. За един момент мъжът заприлича на дете, чиито родители са му казали, че трябва да направи нещо добро за съседското момче, макар вместо това желанието му да беше да го завърже за някой стълб и да му открадне колелото.

- Ще ти дам случай, по който да работиш, Трекио. - Латерца изрече думите по странен начин, все едно го отвращаваха.

Александър се изуми. Мениджмънтът по принцип нямаше проблеми той сам да си търси историите.

- Какъв точно случай?

Антонио се намръщи.

- Имало е някакво оживление в „Сан Пиетро“... нещо от рода, че сакатият се е излекувал. Доста се шуми онлайн от тазсутрешната литургия насам. Сигурен съм, че си чул?

- Онлайн шуменето не ми е в ресора - отвърна Александър. - Говорим за бастион от идиоти и клюкари.