Том Фокс - Dominus

Мъжът си дръпна дълбоко и някак си сковано от тънката хартия c натъпкан в нея тютюн, очите му бяха затворени. Той си представи как червеното пламъче дълбаеше в стърготините от сушени листа, а димът си проправяше път по малката тръбичка към него. Когато добре познатият аромат се намести върху рецепторите на езика и навлезе в дробовете му, Александър осъзна, че в крайна сметка не му пука особено за всички неудобства, които тютюнопушенето създаваше, не му пукаше даже и за жълтите пръсти. Лошият му навик беше едно от малкото неща, които му носеха утеха и спокойствие, когато нищо друго не го правеше. Нямаше намерение да се отказва от него.

- Закъсня миналата седмица.

Като стана въпрос за неща, които не носеха утеха и спокойствие.

Дразнещият, подобен на лай на чихуахуа глас на редактора на Александър наруши спокойствието му. Той задържа дима в дробовете си повече от обикновено, като се надяваше, че е издишването му ще накара другия мъж да изчезне. Но тази сутрин Александър Трекио не можеше да разчита на подобен късмет. Неделите носеха щастие и спокойствие за някои, но не и за репортерите във вестниците, които подготвяха изданието за понеделник сутрин.

- Знаеш крайните срокове за подаване на материалите. Намираш се на десет метра от офиса ми - каза Антонио Латерца, като продължаваше да прилича на лаещ плъх.

Александър отвори очите си и се вторачи в него.

Латерца беше среден на ръст, с добро телосложение, с гладко лице и с всички признаци, че е напълно обсебен от външния си вид. Кестенявата му коса се спускаше сресана към врата му, въртелите ѝ бяха изгладени с лак за коса, а краищата ѝ бяха изсветлени така, че да има ярък контраст между светлата и тъмната част както на открито, така и на закрито. Костюмът, който носеше, компенсираше често срещаното му телосложение с нещо повече от често срещан стил: той беше безупречен монумент на съвременното шивачество, ушит от светлокафява коприна, акцентиран от колан и подходящи за него обувки - надценени мемориали на алигатора, от който бяха направени.

Всички двайсет и седем годишни паралии, с амбиции и абонамент за списание GQ, увити в маркови дрешки и напудрени, щяха да изглеждат точно като Антонио Латерца.

- Нямаш никакво извинение, Александър - отбеляза изтънченият мъж. Изражението и тонът му бяха неодобрителни, приличаше на мъмрещ родител, независимо от факта, че беше по-млад с десетилетие и половина от Трекио.

- Наложи се да проверя някои факти.

- Точно затова ти дадохме седем дни. Не пишеш ежедневната колонка, coglione [6] Идиот (ит.). - Б. пр. . Какво, по дяволите, прави цяла седмица?

Александър си дръпна отново от повяхващата си цигара и издуха дима демонстративно към Латерца, като не обърна внимание на преексплоатираната италианска обида. Бяха го наричали с по-лоши неща и от тестиси на бик. Истината беше, че Трекио нямаше представа какво бе правил цяла седмица. Говори с един свещеник по телефона? Проверяваше финансите на една или друга енория? Пресяваше като някакъв обсебен преследвач фейсбук стената на маловажен младеж? Може би прави едно от тези неща. Може би ги прави всичките. Беше му все тая и беше толкова скучно .

- Трябваше да потвърдя информацията с някои от източниците ми - промърмори най-накрая, изсмуквайки от пръсти някакво достоверно оправдание. Годините практически опит го бяха направили добър в това. Все още имаше достатъчно материал и занапред. - Запознат си с обичайните ни практики.

- Глупости. - Латерца надвисна като буреносен облак срещу него. Александър знаеше, че мъжът няма да се върже на това оправдание, но също така знаеше, че прекалено амбициозният и изключително напарфюмиран редактор не може да го уволни. Местните църковни афери не бяха част от вестника, за която репортерите се прескачаха един друг, за да спечелят няколко- сантиметровата колонка на страница единайсет, която вървеше с работата. А Александър имаше две ключови предимства: разнищи голям случай преди няколко години, с което доказа, че не е напълно безполезен, и също така беше стар приятел на собственика на „Ла Република“ - Николо Маре. Работата му беше достатъчно опечена.

- Станал си мързелив - продължи Латерца. Имаше нещо на лицето на мъжа, което приличаше на посттийнейджърско озлобление, и Александър се зачуди, както напоследък често му се случваше да прави, дали двайсет и няколко годишните се подмладяваха, или той ставаше по-скучен. На четиресет и четири не беше толкова стар, но близо до Латерца Трекио изглеждаше праисторически.