Майкл Уайт: Пръстенът на Борджиите

Главният инспектор Джак Пендрагън се протегна за слушалката, но не улучи и бутна телефона на пода заедно с чашата вода и будилника. Чуваше слаб глас в далечината, докато търсеше слушалката в тъмното.

— Пендрагън — каза той накрая, като се опита да прозвучи уверено.

— Инспектор Грант е, сър. Съжалявам, че се обаждам толкова рано, но се случи нещо.

Пендрагън потърка дясното си око, прехвърли слушалката в свободната си ръка и се върна до леглото. Погледна часовника на пода. Червените цифри показваха 3:05 сутринта.

— Какво има?

— Най-добре сам да видиш, шефе. Аз съм… — настана мълчание — … на четири минути от местопрестъплението.

— Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

— Открит е труп в един клуб. И аз не знам много повече.

— Къде?

— На Майл Енд Роуд. В нещо като бункер зад златарски магазин на име „Джангълс“.

— Добре, ще го намеря.

Пусна душа и зачака водата да се стопли. Едва снощи беше пристигнал в полицейското управление на Брик Лейн. Неговият командващ офицер, началник Джил Хюз, го разведе и след това заедно прегледаха досиетата на екипа. Под негово командване щеше да има двама инспектори: Роб Грант, на двайсет и шест, трудолюбив, несантиментален, корав и честолюбив, и Кенет Тауърс, на трийсет и две, не твърде амбициозен, но усърден. След това идваше Джес Търнър, един от тримата сержанти, който щеше да му е помощник. Джес беше на двайсет и две, енергичен, все още почти момче, но обещаващо младо ченге, което поне на теория, щеше да го следва като пале. Подобно на останалите служители в участъка, и той беше посрещнал идването на Пендрагън с едва прикрито съмнение. Беше наясно с внезапните назначения без повишение.

Такива хора обикновено се бяха провалили в последната си работа и затова трябваше да се докажат на ново място. Освен това Пендрагън идваше с багаж от лични проблеми, които вероятно бяха обсъждани и разнищвани, преди да заеме мястото на втория след началника в управлението.

И това му напомни за Джил Хюз: ченге от кариерата, уверена, почти мъжествена, като се изключи мекото лице и добре сложеното й телце, което униформата не успяваше да скрие. Големите й кафяви очи бяха привлекателни, но в тях нямаше и намек за чувственост. Началник Хюз беше много корава и волева жена, и изключителен офицер. На трийсет и две, тя вероятно беше най-младият полицейски началник в страната, но нямаше много практически опит. Също като него и тя беше завършила с отличие полицейския колеж в Сълхампстед. Екипът на Брик Лейн беше започнал да уважава острия й като бръснач ум, но не можеше да се отрече, че тя щеше да разчита на Джак и неговия опит.

Той си направи гаргара с вода за уста, докато си връзваше вратовръзката, и след това прекара ръка по вече наболата, но още приемлива брада на лицето си. На четирийсет и шест, беше запазил атлетическото си телосложение, като изключим лекото шкембенце, и макар косата му да беше повече бяла, отколкото черна, кожата на лицето му още беше изпъната. На подходящо осветление можеше да мине за трийсетинагодишен.

Беше очаквал с нетърпение края на седмицата, за да посети старите си любими места. Беше роден на няколкостотин метра от управлението и бе живял в центъра на лондонския Ийст Енд през първите осемнайсет години от живота си. Когато се премести в Магдалин, Оксфорд, се връщаше от време на време в Лондон, но след смъртта на родителите си не чувстваше нужда да го прави. Докато не… Взе ключовете си и тръгна към стълбите.

На рецепцията нямаше никого, когато Пендрагън прекоси фоайето и излезе на улицата. Хотелът беше близо до метростанцията „Мургейт“ в Сити, или на пет минути с кола от Майл Енд Роуд по това време на нощта. Улиците грееха от светлините на неона. Пендрагън знаеше как да стигне до всяко място в Лондон съвсем инстинктивно. Улиците и сградите може би се бяха променили, но вътрешната структура, скритата под повърхността топография, беше непроменима. Лондон беше втъкан в самата му плът.

А имаше и много улици, които не бяха преасфалтирани или основно ремонтирани. Повечето магазини сега бяха собственост на индийски и бангладешки търговци, но някои от старите семейни предприятия бяха останали. И макар че повечето пъбове бяха обновени и преименувани, забележителностите от неговата младост още му се набиваха в очите. Докато минаваше край кръчмите „Тъжният Морис“ и „Слепият просяк“, се сети, че някога те бяха любимите места на близнаците Крей. Тези гангстери бяха по-силни от Бог в района, когато той беше дете.