Джон Гришэм - Отвличането

Тео се стараеше да улучи подходящия тон. Трябваше да звучи самоуверено, макар и да беше убеден, че не са направили нищо лошо.

— Колко мило! — възкликна Бард и се ухили на другите полицаи. После размаха пред Тео флайъра, който държеше в ръката си. — Кой отпечата тези?

Тео понечи да отговори, че последното изобщо не му влиза в работата, но реши да не усложнява допълнително ситуацията.

— Ние, сър. Отпечатахме ги днес в училище.

— Това ли е Ейприл? — попита Бард и посочи усмихнатото лице в средата на флайъра.

Не, нарочно сложихме портрет на друго момиче, за да заблудим още повече хората и да затрудним издирването. Снимката на Ейприл присъстваше във всички новини. Бард несъмнено я беше виждал.

— Да, сър — каза Тео.

— А кой ви разреши да лепите флайърите върху публична собственост?

— Никой.

— Осъзнавате ли, че сте нарушили общинските разпоредби?

Явно Бард бе гледал твърде много филми за лоши ченгета и се престараваше в стремежа си да изплаши децата.

Джъстин и неговият отряд мълчаливо се присъединиха към тях. Приближиха с колелата и спряха зад останалите. Сега на мястото имаше осемнайсет деца, трима полицаи и няколко съседи, които наблюдаваха с любопитство случващото се.

Полицаят очакваше Тео да се съгласи и да демонстрира своето невежество относно разпоредбите на общината. Но Тео просто не можеше да го направи. Ето защо заяви с нужната доза уважение:

— Не, сър, не сме нарушили закона. В разпоредбите никъде не се забранява лепенето на флайъри върху телефонни и електрически стълбове. Прочетох ги в интернет.

Полицай Бард не знаеше как да реагира. Току-що го бяха уловили в лъжа. Мъжът се обърна към колегите си. Те видимо се забавляваха и нямаха намерение да го подкрепят. Децата също не успяха да потиснат усмивките си. Бард беше сам срещу всички.

Тео продължи:

— В тях се твърди съвсем ясно, че разрешително е необходимо за плакати и листовки на политици, участващи в избори. За останалите флайъри не се изисква специален документ, ако бъдат свалени до десет дни. Такива са разпоредбите.

— Не ми харесва отношението ти, момче — сопна се Бард, като изпъчи гърди и докосна служебния си револвер.

Тео забеляза оръжието, но не се разтревожи. Бард просто се опитваше да играе ролята на лошото ченге, въпреки че не му се удаваше особено.

Като единствено дете на двама адвокати, Тео бе развил подозрителност към хората, които разполагаха с повече власт от другите, включително полицаите. Родителите му го бяха научили да уважава възрастните, най-вече по-авторитетните от тях, но същевременно го насърчаваха винаги да търси истината. Когато даден човек — възрастен, дете или тийнейджър — не беше искрен, Тео смяташе, че е грешно да приема безрезервно неговата лъжа или измама.

Децата го гледаха и очакваха реакцията му. Тео преглътна и заяви:

— Отношението ми е съвсем нормално, сър. А и дори да не беше така, нямаше да наруша закона.

Бард извади бележник и химикалка от джоба си и попита:

— Как ти е името?

Тео се беше представил само преди няколко минути, но все пак се подчини.

— Теодор Буун.

Бард го записа енергично в бележника, сякаш някой ден тази информация щеше да има огромна тежест в съдебната зала. Всички зачакаха. Накрая един от другите полицаи пристъпи напред с думите:

— Баща ти да не е Уудс Буун?

Според значката мъжът се казваше Снийд.

Най-сетне, възкликна наум Тео.

— Да, сър.

— И майка ти е адвокат, нали? — добави Снийд.

— Да, сър.

Бард отпусна раменете си и спря да пише. Изглеждаше озадачен. Навярно си мислеше: „Страхотно. Момчето не само познава разпоредбите по-добре от мен, но и родителите му могат да ме осъдят, ако допусна сериозна грешка“.

Снийд се опита да му помогне, като зададе напълно безсмислен въпрос:

— Наблизо ли живеете, деца?

Дарън бавно вдигна ръка и отвърна:

— Домът ми е на няколко преки от тук, на Емит стрийт.

Настъпи мълчание. Никой не беше сигурен как да продължи. В този миг Сибли Тейлър слезе от колелото си и отиде при Тео. Усмихна се на Бард и Снийд и заяви:

— Не разбирам. Защо не си помогнем взаимно? Ейприл е наша приятелка. Полицията я издирва. Ние също. Не правим нищо лошо. Какъв е проблемът?

Бард и Снийд не успяха да измислят отговор на тези прости въпроси.

Във всеки клас има по едно дете, което винаги действа прибързано или дръзко изрича на глас мислите на останалите. В групата за издирване такова дете беше Арън Хелбърг. Той говореше английски, немски и испански и обикновено се забъркваше в неприятности и на трите езика. Без каквото и да е предупреждение Арън подхвърли: