Джон Гришэм - Отвличането

Класният ръководител на Тео се казваше господин Маунт. Преподаваше му също по „Държава и право“. След като въдвори ред, учителят провери момчетата. Всички шестнайсет присъстваха. Разговорът бързо се насочи към изчезването на Ейприл и господин Маунт попита Тео дали е успял да научи нещо.

— Не — отвърна той и останалите видимо се разочароваха.

Тео беше един от малкото ученици, които общуваха с Ейприл. Повечето осмокласници я харесваха, но смятаха, че има труден характер. Тя беше тиха и често се обличаше като момче. Не се интересуваше от модни и клюкарски списания и произхождаше от доста странно семейство.

Скоро звънецът за първия час удари. Капнал от умора, Тео се затътри към кабинета по испански.

Последният звънец би в 15:30 ч. Само минута по-късно Тео се бе качил на колелото и препускаше с бясна скорост по алеите и страничните улички, за да избегне оживения трафик. Пресече Мейн стрийт, помаха на полицая на кръстовището и се престори, че не чува виковете му да кара по-бавно. После мина през близкото гробище и зави по Парк стрийт.

Родителите на Тео бяха женени от двайсет и пет години. Вече двайсет работеха като съдружници в адвокатска фирма „Буун и Буун“. Кантората се намираше на Парк стрийт 415, в сърцето на Стария Стратънбърг. Бяха основали фирмата с още един партньор — Айк Буун, чичото на Тео. Впоследствие обаче той бе принуден да напусне, защото имаше проблеми с властите. Сега Марсела и Уудс бяха единствените собственици. Госпожа Буун имаше модерен кабинет на първия етаж и се занимаваше предимно с бракоразводни дела. Уудс Буун седеше сам в огромна разхвърляна стая на втория етаж. Навсякъде около него се виждаха овехтели рафтове, а подът беше покрит с купчини папки. Из въздуха постоянно се носеше облак ароматен дим от лулата му. В кантората работеше и Елза. Тя вдигаше телефона, посрещаше клиентите, подготвяше различни документи и се грижеше за кучето Джъдж. Останалите служители бяха Дороти — секретарката на господин Буун, която според Тео вършеше най-скучните неща, и Винс — правният асистент на госпожа Буун.

Джъдж, кучето на Тео, прекарваше дните в офиса, като се местеше тихо от стая на стая и наблюдаваше случващото се. Често следваше хората към кухнята, за да получи храна, но повечето време дремеше в квадратното си легло до рецепцията, където Елза му говореше, докато пишеше на компютъра.

Последният служител във фирмата беше Тео. Той с гордост твърдеше, че е единственото 13-годишно момче в Стратънбърг със собствена адвокатска кантора. Разбира се, Тео беше твърде малък, за да бъде истински правист, но помощта му понякога се оказваше безценна. Обикновено носеше различни папки на Дороти и Винс или изчиташе дълги файлове в търсене на ключови думи. Компютърните му умения бяха отлични и му позволяваха да проучва правни въпроси и да търси важни факти. Най-любимото му занимание обаче беше да подава документи в съда от името на фирмата. Тео обичаше величествената сграда и си мечтаеше за деня, в който щеше да застане в огромната зала на втория етаж и да произнесе вдъхновена реч в защита на своя пръв клиент.

Точно в 15:40 ч. той остави колелото на тясната веранда пред кантората и си пое въздух. Всеки ден Елза го поздравяваше със силна прегръдка, болезнено ощипване по бузата и бърза проверка на облеклото му. Тео отвори вратата, влезе вътре и получи очакваното посрещане. Както винаги там беше и Джъдж. Кучето се изправи и изтича към Тео.

— Съжалявам за Ейприл — заяви Елза.

Изглеждаше доста разтревожена, въпреки че не бе виждала никога момичето. Но както при всяка друга трагедия жителите на Стратънбърг се държаха така, сякаш познаваха лично Ейприл, и се изказваха само положително за нея.

— Някакви новини? — попита Тео и погали Джъдж по главата.

— Не. Цял ден слушам радио. Няма развитие. Как беше в училище?

— Ужасно. Обсъждахме единствено изчезването на Ейприл.

— Горкото дете.

Елза огледа ризата му, след което сведе очи към панталоните. Тео замръзна на място. Всеки ден Елза инспектираше външния му вид и правеше по някой унищожителен коментар от рода на: „Ризата наистина ли отива на панталоните ти?“ или „Не дойде ли със същата фланелка преди два дни?“. Забележките й ядосваха ужасно Тео и той се бе оплакал на родителите си, но без резултат. Елза беше като член на семейството, втора майка на Тео, и се интересуваше от него само защото го обичаше.

Според слуховете Елза харчеше голяма част от спестяванията си за дрехи, което определено си личеше. Днес тя явно одобряваше избора му. Преди да успее да каже нещо, Тео я попита: