Джон Гришэм: Отвличането

— Тео! — извика госпожа Финмор с доста драматичен тон. — Някой е отвлякъл Ейприл!

Жената избухна в плач и протегна ръце към него. Тео искаше да избегне физическия контакт, но я прегърна от уважение. Както винаги тя носеше огромна развлечена рокля, която по-скоро приличаше на палатка. Беше светлокафява на цвят, от груб конопен плат. Дългата посивяла коса на госпожа Финмор бе хваната на опашка. Макар и да я смяташе за луда, Тео винаги се възхищаваше на външния й вид. За разлика от Марсела Буун майката на Ейприл не се стараеше да изглежда добре — красотата й беше съвсем естествена. А и тя имаше богато въображение. Освен че правеше козе сирене, обичаше да рисува и да се занимава с грънчарство. Ейприл бе наследила хубавите й черти — изписаните очи, артистичния усет.

Когато жената се успокои, госпожа Буун попита полицая:

— Какво се е случило?

Той сподели с нея малкото факти, които знаеше до момента. После се обърна към Тео.

— Говори ли с Ейприл снощи?

Мъжът беше сержант Болик. Тео го бе виждал многократно в сградата на съда. Момчето познаваше повечето полицаи в Стратънбърг, както и голяма част от адвокатите, съдиите, чистачите и секретарите в съда.

— Да, сър — отвърна Тео. — В девет и петнайсет според данните в телефона ми. Чуваме се всяка вечер, преди да заспим.

Болик беше известен с ироничните си забележки. Тео не очакваше, че ще го хареса.

— Колко мило! Тя спомена ли нещо, което ще ни помогне при разследването? Стори ли ти се разтревожена? Уплашена?

Тео се почувства неловко. Не можеше да излъже служител на полицията, но и не биваше да издава тайните на Ейприл. Ето защо се измъкна с думите:

— Не си спомням.

Госпожа Финмор бе спряла да плаче. Сега гледаше втренчено Тео, а очите й блестяха.

— За какво си говорихте? — продължи сержант Болик.

В този миг в стаята влезе един цивилен инспектор и застана до тях.

— За обичайните работи. Училище, домашни. Не помня всичко.

Тео бе наблюдавал достатъчно съдебни процеси, за да знае, че отговорите в подобни случаи не трябва да бъдат еднозначни. Изречения като „Забравил съм“ и „Не съм сигурен“ бяха подходящи в много ситуации.

— В интернет ли чатихте? — попита инспекторът.

— Не, сър. Не и снощи. Чухме се по телефона.

Двамата с Ейприл често си общуваха във Фейсбук и с имейли, но Тео предпочете да го премълчи. Просто реши да отговори на въпроса. Майка му често съветваше клиентите си да действат по този начин.

— Намерихте ли следи от влизане с взлом? — попита господин Буун.

— Не — отвърна Болик. — Госпожа Финмор е спяла дълбоко в стаята си на долния етаж. Не е чула нищо. В даден момент отишла да провери как е Ейприл. И тогава открила, че дъщеря й е изчезнала.

Тео се обърна към госпожа Финмор, която му хвърли гневен поглед. Жената се досещаше, че Тео знае истината. За съжаление той не биваше да я споделя с никого заради обещанието си към Ейприл.

Истината беше, че майка й не се бе прибирала две нощи. Когато остана сама в цялата къща, от страх Ейприл заключи всички врати и прозорци. После подпря вратата на своята стая с един стол и сложи бейзболна бухалка до леглото си. Телефонът се намираше наблизо, за да може да се обади в полицията, ако се наложи. Никой друг не се интересуваше от нея, освен Тео Буун, който се зарече да не издава тайните й. Бащата на Ейприл беше тръгнал на турне извън града. Майка й пиеше хапчета и бавно откачаше.

— Напоследък говорила ли е за бягство от къщи? — попита инспекторът Тео.

О, да. Постоянно. Иска да замине за Париж и да следва изобразително изкуство. Иска да отиде в Ел Ей и да заживее с Марч, по-голямата си сестра. Или пък да стане художничка в Санта Фе. Няма търпение да се махне от тук.

— Не си спомням такова нещо — каза Тео.

Всъщност той не излъга, защото думата „напоследък“ имаше безброй значения. Въпросът на полицая беше твърде неясен, за да получи конкретен отговор. Тео бе наблюдавал подобни ситуации в множество съдебни процеси. Според него сержант Болик и инспекторът се отнасяха доста небрежно към събирането на информация. До момента те не бяха успели да го хванат натясно и Тео не бе изрекъл нито една лъжа.

Мей Финмор се разплака отново и направи истинска сцена. Болик и инспекторът продължиха да разпитват Тео за приятелите на Ейприл, нейните проблеми и успеха й в училище. Тео даваше лаконични обяснения, без да се впуска в излишни подробности.

Една униформена служителка слезе по стълбите от втория етаж и седна до госпожа Финмор. Майката на Ейприл изглеждаше съсипана. Сержант Болик кимна на семейство Буун и им направи знак да го последват в кухнята. Те се подчиниха и инспекторът се присъедини към тях. Болик се втренчи в Тео и прошепна: