Джон Гришэм - Отвличането

— Момичето казвало ли ти е за свой роднина, който лежи в затвора в Калифорния?

— Не, сър — отвърна Тео.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— За какво става дума? — поинтересува се госпожа Буун.

Тя нямаше намерение да стои безучастно, докато полицаите въртяха безмилостно сина й на шиш. Уудс Буун също беше готов да се намеси.

Инспекторът извади малка черно-бяла снимка на някакъв мъж, който приличаше на изпечен престъпник. Болик продължи:

— Името му е Джак Лийпър, истинска отрепка. Далечен братовчед на Мей Финмор. Отраснал в Стратънбърг, но отдавна се преместил на друго място. Занимавал се с измами, кражби на дребно, разпространение на наркотици и така нататък. Преди десет години го арестували за отвличане в Калифорния и му дали доживотна присъда без право на обжалване. Избягал от затвора преди две седмици. Днес следобед получихме информация, че е дошъл в нашия район.

Тео погледна мрачното лице на Джак Лийпър и се почувства зле. Ако този престъпник бе отвлякъл Ейприл, тя се намираше в огромна опасност.

Болик добави:

— Снощи към седем и половина Лийпър влязъл в корейския магазин на четири преки от тук. Купил си цигари и бира. Всичко е записано от камерите за видеонаблюдение. Явно не е най-умният престъпник на света. Ето как разбрахме, че е в района.

— Защо би отвлякъл Ейприл? — подхвърли Тео.

Устата му беше пресъхнала, а коленете му трепереха от страх.

— Властите в Калифорния са открили няколко писма от Ейприл в затворническата му килия. Вероятно е изпитвала съжаление към него заради доживотната му присъда. Затова е установила контакт. Претърсихме стаята й на горния етаж, но не намерихме нито едно писмо от Лийпър.

— Ейприл не го ли е обсъждала с теб? — попита инспекторът.

— Не, изобщо — отвърна Тео.

Отдавна бе разбрал, че странното семейство на Ейприл е обгърнато от множество тайни, които тя предпочиташе да запази за себе си.

Тео си отдъхна, когато инспекторът прибра снимката. Не искаше никога повече да вижда лицето на престъпника, макар и да се съмняваше, че ще успее да го забрави.

— Ние подозираме, че Ейприл е познавала своя похитител — заяви сержант Болик. — Как иначе ще обясним липсата на следи от влизане с взлом?

— Смятате ли, че може да я нарани? — попита Тео.

— Не знаем, Тео. Този мъж е прекарал по-голямата част от живота си зад решетките. Поведението му е непредсказуемо.

— Положителното в случая е, че полицията винаги го е залавяла — изтъкна инспекторът.

— Ако е с него, Ейприл ще се свърже с нас — каза Тео. — Ще намери начин.

— Надявам се, че ще ни уведомите веднага.

— Разбира се.

— Извинете, господин полицай — намеси се Марсела Буун. — Мислех си, че при такива инциденти полицията първо разследва родителите. Доколкото ми е известно, изчезналите деца най-често биват отвличани от единия родител.

— Да, вярно е — съгласи се Болик. — В момента издирваме бащата. Майката твърди, че са се чули вчера следобед. Той бил на турне с групата си някъде в Западна Вирджиния. Госпожа Финмор смята, че съпругът й не е замесен в отвличането.

— Ейприл не може да понася баща си — изтърси Тео и веднага съжали за прибързаната си реакция.

Те поговориха още малко, но скоро срещата приключи. Полицаите благодариха на семейство Буун и им обещаха да се свържат с тях по-късно. Уудс и Марсела щяха да бъдат в кантората си цял ден, в случай че полицията се нуждаеше от помощта им. Тео, разбира се, трябваше да отиде на училище.

Когато потеглиха с колата, госпожа Буун възкликна:

— Горкото момиче! Да я отвлекат от собствената й стая!

Уудс Буун, който седеше зад волана, погледна през рамо и попита:

— Добре ли си, Тео?

— Горе-долу — отвърна синът му.

— Естествено, че не е добре, Уудс. Приятелката му току-що е изчезнала.

— Мога сам да говоря за себе си, мамо — подразни се Тео.

— Знам, скъпи. Просто се надявам да я открият по-бързо.

На изток просветляваха първите лъчи на изгряващото слънце. Докато минаваха през квартала, Тео се взираше през стъклото с надеждата да види страшното лице на Джак Лийпър. Но навън нямаше никого. Зад прозорците на околните къщи постепенно започваха да се появяват светлини. Градчето се пробуждаше.

— Наближава шест часът — заяви господин Буун. — Предлагам да се отбием при Гъртруд и да опитаме от прочутите й гофрети. Какво ще кажеш, Тео?

— Добре — съгласи се Тео, въпреки че нямаше апетит.

— Чудесно, скъпи — добави госпожа Буун, макар всички да знаеха, че тя ще си поръча единствено кафе.