Джон Гришэм - Отвличането

Ейприл замълча за миг. Айк и Тео я слушаха внимателно. И двамата искаха да се обърнат, за да видят дали плаче, но не посмяха.

— Пътувахме известно време, може би към два часа. Малко преди Вашингтон спряхме в някакъв мотел до магистралата. Пренощувахме в една и съща стая. Когато се събудих, баща ми го нямаше. Реших да почакам. Скоро той се върна със сандвичи и портокалов сок. Докато закусвахме, заяви, че се е обадил на мама и е говорил с нея. Тя се била съгласила да отсъствам една седмица, но не по-дълго. Признала, че има проблеми и се нуждае от помощ. Според баща ми директорката на училището също смятала, че е по-разумно да замина за известно време. Щяла да ми осигури допълнителни часове, когато се върна. Попитах го как се казва директорката. Той, разбира се, не знаеше. Стори ми се странно, но баща ми често забравя имената на хората.

Тео се обърна назад. Ейприл гледаше разсеяно през страничното стъкло. На лицето й се бе появила особена усмивка.

— Тръгнахме от мотела и продължихме към Шарлотсвил, Вирджиния. Същата вечер, в сряда, групата щеше да изнесе концерт в „Милърс“. Барът е много известен, защото там са изгрели „Дейв Матюс Бенд“.

— Обожавам тази група — заяви Тео.

— Не са лоши — добави Айк с мъдрия глас на по-старото поколение.

— Баща ми се радваше, че ще свирят в „Милърс“.

— Как са те пуснали в заведението, след като си едва на тринайсет? — попита Тео.

— Не знам. Просто придружавах „Плъндър“. Не съм пушила или пила алкохол. На другия ден отидохме в нов град. Мисля, че беше Роуноук. Там групата свири в стара зала пред доста малко хора. После заминахме за Роли.

— С микробуса на групата ли пътува? — поинтересува се Айк.

— Не. Баща ми беше със своята кола, както и двама от приятелите му. Но винаги следвахме микробуса. Зак беше и шофьор, и техник. Татко ме държеше настрана от останалите. Тези мъже се карат и хленчат повече от малките деца.

— Вземаха ли наркотици? — попита Айк.

— Да. И се наливаха с алкохол. Около тях непрекъснато се навъртаха момичета. Тъжно е да гледаш как група застаряващи рокери се правят на готини пред студентките. Но баща ми беше изключение. Стори ми се най-разумен от всички.

— Причината е, че ти си била с него — обясни Айк.

— Вероятно.

— Може ли да спрем за няколко минути, Айк? — помоли Тео и посочи следващия изход.

— Разбира се. Тъкмо ще си купя още кафе.

— Къде ще отидем, след като пристигнем в Стратънбърг? — попита Ейприл.

— Ти имаш ли някакви желания? — отвърна Айк.

— Не ми се ходи вкъщи — заяви Ейприл.

— Тогава ще се отбием в дома на Тео. Марсела Буун се опитва да намери майка ти. Предполагам, че тя ще бъде там и ще се зарадва да те види.

Когато Айк спря пред къщата на семейство Буун малко след шест сутринта, на алеята бяха паркирани няколко коли. Старият му спитфайър се намираше на мястото, където го бе оставил. До него се виждаше лъскав черен седан, а отзад беше спряна най-странната кола в целия град — яркожълта катафалка, която Мей Финмор бе купила от едно погребално бюро.

— Майка ми е тук — отбеляза Ейприл.

Айк и Тео не можеха да преценят дали е щастлива от този факт.

Все още беше тъмно, когато паркираха. Джъдж скочи от седалката и изтича при любимия си храст до верандата, за да се облекчи. В същия миг входната врата се отвори и Мей Финмор се втурна навън, протегнала ръце към дъщеря си. Докато двете се прегръщаха на двора, Айк, Тео и Джъдж влязоха вътре. Тео бе посрещнат сърдечно от Марсела Буун и инспектор Слейтър, който също присъстваше на малкото тържество. След като всички се поздравиха, Тео попита майка си:

— Къде намерихте госпожа Финмор?

— В къщата на съседите — обясни инспектор Слейтър. — Аз бях уведомен за това. Страхуваше се твърде много, за да се прибере у дома.

Тогава защо оставя дъщеря си съвсем сама, едва не се изпусна Тео.

— Някакви новини от Том Финмор? — поинтересува се Айк. — Тръгнахме бързо и не му написахме бележка.

— Не, нищо — отвърна инспекторът.

— Защо ли не съм изненадан?

— Сигурно сте на края на силите си — заяви госпожа Буун.

Айк се усмихна.

— Да, може да се каже. И сме доста гладни. С Тео пътуваме от четиринайсет часа. Почти не сме яли, а аз бях буден през цялото време. Тео и Ейприл подремнаха малко в колата. Кучето обаче добре си поспа. Какво има за закуска?

— Всичко — отговори госпожа Буун.

— Как откри Ейприл, Тео? — попита Уудс Буун с нескрита гордост.

— Дълга история, татко. Първо ще се отбия до тоалетната.