Джон Гришэм - Отвличането

— Обзалагам се, че Ейприл е уплашена до смърт.

— Да, и объркана. Едно дете заслужава по-добър живот.

— Какво ще стане, ако не иска да остави баща си?

— Ако я намерим и тя откаже да дойде с нас, нямаме друг избор, освен да уведомим полицията в Стратънбърг. Толкова е просто.

На Тео нищо не му се струваше просто.

— А ако баща й ни види и започне да създава проблеми?

— Отпусни се, Тео. Всичко ще бъде наред.

В шест и половина, когато навън вече беше паднал мрак, Чейс написа на Тео: Волейболистките са готини. Къде сте?

Тео отвърна: Някъде във Вирджиния. Айк кара като луд.

С настъпването на вечерта умората от изминалата седмица си каза думата. Тео се унесе и скоро потъна в дълбок сън.

Към края на волейболния мач Чейс осъзна, че може да избегне Дафне само ако не се прибере вкъщи. Представяше си как тя седи в сутерена и гледа телевизия на огромния плосък екран. Сигурно чакаше двамата с Тео да се приберат, за да поръча голяма пица от „При Санто“.

След като мачът свърши, Чейс отиде с колелото до „Сладкарницата на Гъф“, недалеч от градската библиотека на Мейн стрийт. Поръча си една топка бананов сладолед, намери празно място до прозореца и се обади у дома. Дафне отговори след първото позвъняване.

— Аз съм — каза Чейс. — Слушай, имаме проблем. С Тео се отбихме у тях, за да проверим как е кучето. Заварихме го в ужасно състояние. Вероятно е изяло нещо развалено. Навсякъде има следи от повръщано и изпражнения. Къщата е като минно поле.

— О, ужас! — възкликна Дафне.

— Направо не е за вярване. Целият под от кухнята до спалнята е покрит с мръсотия. Вече започнахме да чистим, но ще ни отнеме известно време. Тео се страхува, че кучето ще умре. Сега се опитва да се свърже с майка си.

— Много лошо.

— Да. Май се налага да го заведем във ветеринарната клиника. Горкото животно едва се движи.

— Искаш ли да ви помогна, Чейс? Ще взема колата на мама и ще го закарам до там.

— Може би, но по-късно. Първо трябва да изчистим къщата. Междувременно ще наблюдаваме кучето. Опасявам се, че ще изцапа колата.

— Вие вечеряхте ли?

— Не, но сега изобщо не ни е до храна. Вече ми се повдига. Ти си поръчай пица. Ще ти се обадя после.

Чейс затвори, погледна сладоледа и се усмихна. Дотук добре.

Джъдж продължаваше да похърква тихо на задната седалка, докато Айк натискаше газта по магистралата. Тео непрекъснато се унасяше. В даден момент ококорваше очи, а в следващия отново потъваше в дълбок сън. Беше буден, когато пресякоха границата на Северна Каролина, но проспа влизането им в Чапъл Хил.

Съобщението, което изпрати на майка си в девет часа, гласеше: Лягам си. Страшно съм уморен. Поздрави.

Той предполагаше, че родителите му са отишли на дългата вечеря и слушат безкрайните речи на гостите. Марсела навярно нямаше възможност да му отговори. Беше прав.

— Събуди се, Тео — заяви Айк. — Пристигнахме.

Не бяха спирали от шест часа. Цифровият часовник на арматурното табло показваше 22:05 ч. Джипиес системата ги насочи директно към Франклин стрийт — главната улица, която минаваше край кампуса. Тротоарите бяха пълни с шумни студенти и фенове. Отборът на Университета на Северна Каролина бе спечелил футболния мач в продълженията и настроението беше приповдигнато. В баровете и магазините гъмжеше от хора. Айк зави по Кълъмбия стрийт, където бяха разположени множество студентски общежития.

— Паркирането ще бъде проблем — измърмори Айк. — Това сигурно е вътрешният двор — добави той, като не откъсваше очи от дисплея.

На въпросното място се открояваха няколко големи къщи с паркинг по средата.

— Предполагам, че „Капа Тета“ е някъде тук.

Тео свали стъклото. Движението ставаше все по-оживено. Навсякъде се носеше силна музика. Групите вече бяха започнали да свирят по различни купони. Навсякъде имаше тълпи от хора — на верандите, по моравите, върху колите. Те танцуваха, смееха се и обикаляха от къща на къща, като не спираха да крещят. Гледката беше изумителна. Тео никога не бе виждал подобен хаос. В колежа „Стратън“ понякога се разразяваше по някой побой или скандал с наркотици, но нищо не можеше да се сравни с тази обстановка. Отначало му беше интересно. После обаче си помисли за Ейприл. Тя се намираше в центъра на огромния карнавал, а мястото й определено не беше там. Приятелката му беше срамежлива и предпочиташе да бъде сама с картините си.

Айк направи още два завоя.

— Трябва да паркираме някъде.