Стив Берри - Загадката Колумб

Двете жени не отговориха. Но мълчанието им беше достатъчно красноречиво. Миг по-късно се обърнаха към входната врата, очевидно разбрали, че разговорът е приключил.

— Бъдете добър с нас, господин Сейган — спря се на прага посланичката. — Представете си какво означават тези съкровища.

Молбата й го остави равнодушен.

— А вие си представете какво щеше да се случи заради тях — отвърна с равен глас той.

Том и Але слязоха от колата и се насочиха към гробището в подножието на Маунт Дора. Бяха напуснали Орландо минути след като двете жени си бяха тръгнали. Наближаваше пет следобед и гробището беше пусто. Зимното слънце се мъчеше да стопли студения мартенски въздух. Закрачиха един до друг към гробовете на родителите му. За пръв път от много време насам той не се чувстваше като натрапник.

Не след дълго стигнаха при гробовете.

— Свършила си добра работа с неговата плоча — похвали я той.

— Съжалявам — прошепна Але.

Той се обърна да я погледне.

— Съжалявам за всичко, което ти причиних — задавено добави тя.

Думите й го разтърсиха.

— Каква глупачка съм била! Мислех те за съвършен егоист, на когото изобщо не му пука за мен и за мама. Мислех те за лъжец и измамник, приписвах ти всички лоши качества на света. Боже, колко съм била глупава!

Почти не бяха разговаряли, след като напуснаха Ямайка. Малко си казаха и когато изпратиха двете жени. Какво да си кажат? Това й е хубавото на истината — обезсмисля всичко, което й противоречи.

— Аз излъгах и мама — продължи Але. — Във Виена ти правилно ме нарече лицемерка. Прекрасно знаех какво мисли тя за юдаизма, знаех и как ти си се покръстил заради нея. Но въпреки това я излъгах. Без да мигна, право в очите.

Той усети болката й, но не каза нищо.

— Най-лошото е, че с приемането на юдаизма обезсмислих всичко, което ти направи. Случи се точно онова, което мама не искаше да се случи. Споровете между теб и баща ти изгубиха смисъл и той умря, преди да успеете да се помирите. Аз бях виновна за всичко — изхлипа тя.

Том продължаваше да мълчи, оставяйки я да се наплаче на воля.

— Съвсем не бях най-добрият съпруг и баща — заговори няколко минути по-късно той. — Бях егоист и измамник. Нещастен лъжец, който допусна купища грешки. Имах възможност да се помиря не само с Абирам, но и с теб. Обаче не го направих. Вината не е твоя.

— В Ямайка ти ми спаси живота. Хвърли се във водата след мен, а след това ме преведе през езерото. Но най-важното е, че попречи на Саймън да ме убие.

— Доколкото си спомням, ти също ми спаси живота — подхвърли той.

Тя вече му беше разказала как беше заслепила Роча с фенерчето си в момента на изстрела.

— Ти не си лъжлив репортер.

Думите и прозвучаха като декларация.

— Ти си журналист, спечелил наградата „Пулицър“. Заслужаваш всичко, което си постигнал. Наистина ли мислиш онова, което каза на онези жени? Че не желаеш никой да разбере истината за теб?

— Вече няма значение кой какво мисли. Важното е, че ти знаеш. Това ми е достатъчно.

Изрече тези думи с дълбоко убеждение.

— А какво ще стане със съкровището на Храма? — попита тя.

— Ние с теб сме единствените хора на света, които знаят какво има в онази пещера и как се стига до него. Вярно е, че има и други начини да се прекоси езерото, но съкровището е престояло там шейсет години, а според мен мароните ще се погрижат за него поне още толкова. Какво ще кажеш, ако отложим решението за по-късно, когато нещата се успокоят?

Тя кимна през сълзи.

— Заедно ще бъдем левит — прошепна той. — Ти и аз.

Дядо му беше споделил тайната си с Берлингер, а сега той включваше и Але. Вече беше решил да сключи мир с религията си. Беше се родил евреин, от родители евреи, и възнамеряваше да остане такъв до края на живота си.

Междувременно бе успял да се свърже с Ина и да й разкаже какво се беше случило. На някакъв етап щеше да напише материал за Закария Саймън, за плановете и идеите му, за опасността от фанатизма. Все още не знаеше дали ще включи в него и историята за съкровището. Възнамеряваше сам да напише материала, а след това да го изпрати на Ина. Тя категорично отхвърли идеята, настоявайки статията да излезе с неговото име. Но той вече беше писател в сянка и възнамеряваше да остане такъв. В крайна сметка тя отстъпи и прие. Харесваше Ина. Може би някой ден отново щеше да отскочи да я види. Странно. Отново започваше да мисли за бъдещето.

— Имам едно предложение — подхвърли на Але той. — Теглим черта на купищата грешки, които допуснахме, и започваме на чисто.