Джеффри Дивер - Обект № 522

— Чакайте малко. Данните се актуализират…

Екранът примигна и информацията се промени.

Уиткъм възкликна:

— Намерихме я! Няколко радиочестотни засичания преди двайсет минути.

— Къде? — шепнешком попита Линкълн.

Уиткъм извади картата на екрана. Беше в тихо кварталче в Еорен Ийстсайд.

— Две засичания от магазини. Първото е за две секунди. Второто е малко по-дълго, осем секунди. Може би е спряла да провери някакъв адрес.

— Обадете се на Бо Хауман! — извика Райм. — Веднага!

Пуласки натисна копчето за бързо набиране и след секунди командирът на специалния отряд беше на линия.

— Бо, имаме следа от Амелия. Тръгнала е да търси Пет-двайсет и две и изчезна. Проследихме движението й с компютърна програма. Преди двайсетина минути е била на Източна осемдесет и осма номер шестстотин четирийсет и две.

— Можем да сме там до десет минути, Линк. Ситуация със заложници?

— Бих казал, да. Обади ми се, когато научите нещо повече.

След като затвори, Райм се замисли за съобщението й на гласовата му поща. Толкова крехък, толкова мъничък изглеждаше този пакет от цифрови данни.

Гласът й ясно звучеше в ушите му: „Попаднах на следа, Райм, добра следа. Обади ми се."

Неволно се замисли дали това няма да е последният път, когато чува гласа й.

Екип А на специалния отряд на Бо Хауман бе разположен около входа на голяма къща в Горен Ийстсайд. Бяха четирима полицаи с бронирано облекло и компактни черни автомати МР-5. Внимаваха да не се показват пред прозорците.

Хауман трябваше да признае, че през цялата си кариера в армията и полицията не е виждал такова нещо. Линкълн Райм бе използвал компютърна програма, за да засече местоположението на Амелия Сакс, но не чрез телефона или Джи Пи Ес устройството й. Може би това бе бъдещето на полицията.

Програмата не беше дала координатите на постройката, около която се намираха сега. Няколко души обаче бяха видели червенокоса жена да спира пред два от близките магазини и да влиза в къщата отсреща.

Там вероятно бе пленена от престъпника, когото наричаха 522.

Накрая от екип В, разположен зад къщата, се обадиха:

— Екип В до командира. На позиция сме. Не виждаме нищо. На кой етаж е? Край.

— Не знаем. Просто влизаме и претърсваме. Да действаме бързо. Там е от доста време. Ще позвъня и когато той отвори, влизаме.

— Прието. Край.

— Екип С. След три-четири минути ще сме на покрива.

— Побързайте! — изръмжа Хауман.

— Слушам.

Хауман работеше с Амелия от години. Тя имаше повече кураж от много мъже под негово командване. Не беше убеден, че я харесва — бе твърдоглава, дръпната и често прекалено настъпателна — но със сигурност я уважаваше.

Нямаше да позволи да бъде убита от изнасилвач като обект 522. Той даде знак на един детектив от специалния отряд, чакащ на верандата — облечен с елегантен костюм, за да не събуди подозренията на убиеца, когато почука на вратата. След като престъпникът отвори, хората, скрити около входа, щяха да нахълтат. Детективът закопча сакото си и кимна.

— Мамка му — нетърпеливо заговори Хауман по станцията на екипа от задната страна на къщата. — Заехте ли вече позиция?

Вратата се отвори и тя чу стъпките на убиеца в смърдящата, клаустрофобична стая.

Амелия Сакс бе клекнала въпреки болките в коленете и се мъчеше да извади ключа за белезниците от предния си джоб. Но заобиколена от огромните купчини вестници, не можеше да се извърти достатъчно, за да го достигне. Напипваше го през плата, усещаше формата му — примамливо чувство — но не можеше да пъхне пръстите си през процепа.

Трепереше от чувство за безсилие.

Още стъпки.

Къде, къде?

Още съвсем малко да достигне ключа… Почти, но не съвсем.

Когато стъпките се приближиха, тя се отказа.

Значи, трябваше да се бори. Добре. Тя бе видяла очите му, похотта, глада. Знаеше, че ще дойде за нея всеки момент. Не знаеше как ще му се съпротивлява със закопчани зад гърба ръце и жестоката болка в рамото и главата. Но мръсникът щеше да си плати за всяко докосване до нея.

Само че… къде беше?

Стъпките бяха спрели.

Къде? Сакс нямаше представа за разположението на стаята. Коридорът, през който беше минал, за да я залови, бе шейсетсантиметров проход между кули от стари вестници. От мястото си тя виждаше само бюрото и купчините боклуци, списанията.

„Хайде, ела! — мислеше си Сакс. — Готова съм. Ще се престоря на уплашена, ще се дърпам. Изнасилвачите търсят контрол. Ще се почувства силен, когато ме види да треперя — и това ще притъпи вниманието му. После, когато се наведе по-близо, ще го захапя за гърлото. Ще държа и няма да пускам, каквото и да става. Ще…"