Артър Хейли - Летище

Риск винаги съществуваше, защото международното летище „Линкълн“ бе вече остаряло.

Остаряло! Мел знаеше това, въпреки доброто му ръководство и блестящата сграда от стъкло и хром, въпреки наситения въздушен трафик, въпреки рекордния брой пътници, въпреки ниагарския водопад от товари, въпреки надеждите му за развитие и самохвалния му лозунг: „Кръстовище на авиацията от цял свят“.

Летището остаря. Това бе често явление в кратката шестдесетилетна история на модерната авиация. То остаря, защото прогресът във въздуха бързо надмина всички прогнози. Още веднаж опитните плановици на бъдещето се оказаха на погрешен път, правото остана на страната на мечтателите.

Такава беше истината — не само за това летище, а за всички, навсякъде.

В цялата страна, в целия свят картината е една и съща. Говореше се много за растежа на авиацията, за нейните нужди, за бъдещото и развитие, което ще осигури най-ниски транспортни цени за хора и стоки в човешката история, говореше се много за възможностите на авиацията да постигне сближение между народите в мир и свободен обмен. Но нищо не се правеше за наземните съоръжения, поне пропорционално с размерите на този проблем.

Разбира се, един глас нищо не може да промени, но всеки глас, който говори убедено и аргументирано, може да помогне. И Мел реши — все още не знаеше защо и как — да продължи активно да говори по тези проблеми, така както бе говорил тази вечер, а не да мълчи и да се свива като през последните няколко години.

Утре или, по-точно, по-късно днес ще свика за понеделник спешно заседание на Съвета на пълномощниците и ще настоява пред тях незабавно да подкрепят построяването на нова писта, успоредна на три-нула.

Събитията от тази вечер доказаха необходимостта от повече писти, за което Мел отдавна пледираше. Сега вече той ще поведе открита борба със сурови и дръзки слова, ще докаже, че за безопасността на човешкия живот само се приказва, а оперативните нужди се пренебрегват и забравят. Ще се погрижи печатът и общественото мнение да застанат на негова страна и да заставят градските политици да се съобразят с тях.

След построяването на новите писти трябваше да наложи други проекти, за които досега само се приказваше и мечтаеше — като например съвършено нова аерогара и комплекс от писти, творчески нововъведения за пътниците и товарите, по-малки сателитни аеродруми за вертикално кацащи и излитащи летателни апарати.

Международното летище „Линкълн“ или ще влезе в реактивния век, или не! Ако иска да влезе в този век, трябва да не изостава от прогреса.

Освен това, мислеше си Мел, летищата не са нито лукс, нито разглезена приумица. Повечето летища бяха на самоиздръжка, носеха големи доходи и поглъщаха много работна ръка.

Всички битки за съразмерен прогрес на земята и във въздуха не можеха да бъдат спечелени. Това бе невъзможно. Но частичен успех можеше да се постигне. И голяма част от това, което се каже и направи тук, благодарение на авторитета, с който се ползуваше Мел в средите на авиацията, можеше да се възприеме в национален и дори в международен мащаб.

Какво по-хубаво, ако успее! Мел си спомни един стих от английския поет Джон Дън:

Никое летище не е самотен остров. Тези, които се наричаха международни, трябваше така да се развиват, че да оправдаят името си. Може би съвместната работа с други летища щеше да даде резултат.

Хората, забравили за съществуването на Мел Бейкърсфелд, скоро щяха да чуят, че той все още е личност.

Предстоеше му напрегната работа; трябваше да възстанови всестранните си интереси; това щеше да ангажира мислите му, да ги откъсне от личните му проблеми. Поне Мел се надяваше така. Изведнъж си припомни, че скоро — може би още утре — трябваше да позвъни на Синди, да се уговорят кога да изнесе своите вещи. Неприятна работа, дано поне стане в отсъствието на дъщерите му Роберта и Либи. На първо време, мислеше си Мел, ще се настани в хотел, докато си наеме собствен апартамент. Сега вече твърдо знаеше, че решението на Синди и собственото му решение да се разведат не търпеше отлагане. И двамата отдавна знаеха това, но едва днес намериха сили да сринат фасадата, зад която вече нищо не съществуваше. Ако продължаваха да отлагат, нищо нямаше да спечелят — нито за себе си, нито за децата. Разбира се, докато свикнат, трябваше да мине време.