Робин Кук: Допустим риск

— А защо са решили, че тези пристъпи се дължат на магия? — попита Роналд, щом излязоха на Есекс Стрийт.

— Така твърди доктор Григс — отвърна Честър. — После същото започнаха да повтарят и преподобният Парис от селото, и всички останали, дори съдиите.

— Откъде са толкова сигурни? — продължаваше да се терзае Роналд.

— Поне така се разбра от съдебните процеси — рече Честър. — Всички видяха с очите си как обвиняемите мъчат пострадалите и как пострадалите престават да страдат в мига, в който обвиняемите ги докоснат.

— Но те не са ги докосвали, преди да започнат мъките им?

— Не, за всичко са виновни духовете на обвиняемите — продължи Честър. — А само пострадалите са в състояние да видят тези духове. Тъкмо те посочиха кои са виновниците.

— И жена ми ли бе посочена от тях? — попита Роналд, все още не вярващ на това, което чува.

— Да — потвърди Честър. — От Ан Пътнам, дъщерята на Томас Пътнам от село Салем.

— Познавам го. Злобен дребосък.

— Първа Ан започна да получава пристъпи — каза колебливо Честър. — Във вашата къща. В началото на февруари, в кухнята. Страда и досега, както и майка и — Ан старша.

— Ами децата ми? — попита другият мъж. — И те ли получават мъчителни пристъпи?

— Децата ти са пощадени — увери го Честър.

— Слава на Господа — въздъхна Роналд.

Завиха по улицата, водеща към затвора. И двамата се умълчаха. Честър спря пред портата. Роналд му нареди да чака и скочи от файтона.

Затърси със свито сърце тъмничаря — Уилям Доунтън. Намери го в разхвърляната канцелария — той ядеше царевичен хляб, който току-що бе купил от фурната. Беше едър като канара, с рошава мръсна коса и червендалест нос като камба. Роналд го презираше, защото знаеше, че той е садист — дай му да измъчва затворниците.

Появата на Роналд не зарадва особено Уилям. Той скочи настръхнал от стола и се изпречи пред влезлия.

— Не са разрешени свиждания! — изграчи тъмничарят с пълна уста.

— Така е наредил съдия Хатхорн.

Роналд не се сдържа — пресегна се и сграбчи Уилям за пуловера, сетне го притегли към себе си, така че лицата им бяха само на педя едно от друго.

— Мисли му, ако си се държал лошо с жена ми! — изсъска Роналд с пламнали очи.

— Аз нямам пръст в тая работа — заоправдава се Уилям. — Така са наредили властите. Длъжен съм да им се подчинявам.

— Заведи ме при нея! — отсече Роналд.

— Ама аз, такова… — подхвана Уилям, но млъкна насред изречението, защото другият мъж го сграбчи с още по-голяма сила за гърлото.

Тъмничарят се задави. Роналд отслаби хватката. Уилям се закашля и извади ключовете. Корабовладелецът го пусна и тръгна подире му. Докато отключваше дебелата дъбова врата, тъмничарят се закани:

— Ще се оплача!

— Излишно е — изсумтя Роналд. — Още щом си тръгна оттук, ще ида право при съдията и сам ще му кажа.

Зад дъбовата врата имаше няколко килии, които те подминаха. Всичките бяха пълни. Затворниците изпроводиха Роналд с изцъклени погледи. Той разпозна някои, но не им каза нищо. Тъмницата тънеше в напрегнато мълчание. Вонеше непоносимо и Роналд си запуши носа с носната кърпа.

В горния край на каменното стълбище надзирателят спря и запали светилника. Отвори втора масивна дъбова врата и поведе Роналд към най-страшното място в зандана. Смрадта бе нетърпима. Подземието се състоеше от две големи помещения. Стените бяха иззидани от гранит, по който се стичаше влага. Затворниците бяха много и всички бяха приковани към стените или пода с тежки вериги. Наложи се Роналд да прескача хората, за да не изостава от тъмничаря. В подземието нямаше къде игла да падне.

— Я чакай — каза Роналд на Уилям.

Той спря и се обърна. Роналд приклекна. Разпозна жена, известна със своята благочестивост.

— Ребека Нърс! — ахна той изумен. — Какво, за Бога, правиш тук?

Жената поклати бавно глава.

— Само Господ знае — отвърна тя със сетни сили.

Усетил, че му призлява, Роналд се изправи. Градът сякаш беше полудял.

— Ей там! — посочи тъмничарят другия край на подземието. — Хайде, приключвай!

Роналд го последва. Гневът му беше изместен от състрадание. Надзирателят спря и Роналд погледна надолу. Едвам разпозна в мъждивата светлина на свещта жена си. Елизабет беше покрита с мръсотия. Беше окована с тежки-претежки пранги и едвам намираше сили да прогони гадините, пъплещи в здрача.

Роналд взе свещта от Уилям и се приведе над жена си. Въпреки окаяното си състояние тя му се усмихна.

— Радвам се, че си се прибрал — пророни клетницата. — Сега вече съм спокойна за децата. Те добре ли са?