Робин Кук - Допустим риск

— Затова и спряхме — поясни Джордж.

— Какво е това? — попита недоумяваща Ким.

— Опасявам се, че е ковчег — каза мъжът.

— Боже мой! — ахна тя.

— Намерихме и надгробна плоча — продължи Джордж. — Много стара е.

Махна на Ким да заобиколи края на рова. От другата страна на купчината пръст имаше мръсна плоча от бял мрамор, оставена върху тревата.

— И под земята не беше изправена — рече Джордж. — Беше положена така и бе засипана с пръст. Той се наведе и избърса засъхналата пръст.

Ким неволно си пое дъх.

— Господи, това е надгробната плоча на Елизабет! — успя да пророни тя и поклати глава — съвпаденията ставаха прекалено много. Стори и се, че по небето пробягаха сенки, почувства се някак неуютно и по кожата и внезапно плъпнаха ледени мравки. Старата къща и зловещо зейналият изкоп с ковчега вътре сякаш излъчваха враждебност и скрита заплаха. Въпреки топлия ден Ким потрепери.

— Роднина ли ви е? — поинтересува се Джордж, откъсвайки я от мрачните мисли.

— Да — потвърди Ким, едва изцедила глас от гърлото си. Огледа надгробния камък. Приличаше по направа на надгробната плоча на Роналд и върху него бяха изписани единствено датите на раждането и смъртта на Елизабет.

— Знаехте ли, че гробът и е тук? — попита Джордж с едва прикривано любопитство.

— Дори не съм подозирала — поклати глава младата жена. — Съвсем наскоро разбрах, че не е погребана в семейното гробище.

— Какво да правим сега? — погледна я мъжът. — Трябва ви разрешение, ако смятате да местите гроба.

— Не може ли да го заобиколите? — попита Ким.

— Възможно е — отвърна Джордж. — Бихме могли просто да разширим изкопа. Да внимаваме ли да не би да изскочат и други гробове?

— Съмнявам се, че има и други. Елизабет е по-особен случай.

— Извинявайте — подхвана Джордж, — но ми се виждате бледичка. Да не ви е лошо?

Не всичко е наред, благодаря — побърза да каже Ким — Просто съм покъртена. Сигурно съм суеверна, но направо съм стъписаш, че сте намерили гроба на тази жена точно тук. „И точно сега“ — довърши наум.

— Ние също — рече Джордж. — Особено багеристът. Ей сега ще го доведа. Трябва да приключим с изкопа, преди да се заемем с подземието.

Джордж влезе в къщата. Ким пак се приближи плахо към рова и надзърна към оголения край на ковчега на Елизабет. Дървото бе в изненадващо добро състояние, при положение, че беше престояло под земята близо триста години. Там, където багерът бе оставил драскотини, дори не личеше да е прогнило. Ким не знаеше какво да прави с неочакваното откритие. Първо портретът, сега и ковчегът. Беше и все по-трудно да приеме, че става въпрос за случайности. Отново я парна необясним страх, но тя се постара да го подтисне — не искаше да се излага пред работниците. Вниманието и беше привлечено от звука на приближаващ автомобил. Тя отново закри очи срещу обедното слънце и видя позната кола, която лъкатушеше по черния път оставяйки подире си шлейф от прах. Не се сети чий е автомобилът, докато той не спря наблизо. Чак тогава разбра защо и се е сторил познат. Беше на Кинард. Ким се приближи със свито сърце и се наведе към прозореца откъм страната на шофьора.

— Каква изненада! — възкликна тя. — Защо не си в болницата?

Кинард се засмя.

— От време на време ме пускат от кафеза.

— Какво правиш в Салем? — попита младата жена. — Откъде разбра, че съм тук?

— Каза ми Марша — отвърна мъжът. — Сутринта я видях в интензивното хирургическо отделение. Споменах и че ще отскоча до Салем, за да си потърся квартира. Не ми се живее цели два месеца в болницата. Нали ти казах, че през август и септември съм дежурен в тукашната градска болница?

— Сигурно съм забравила — рече Ким.

— Споменах ти преди няколко месеца.

— Щом твърдиш — вдигна рамене Ким — не и се спореше. И бездруго вече беше достатъчно притеснена.

— Изглеждаш чудесно — подхвърли Кинард, присвил очи. — Явно ти се отразяват добре срещите с доктор Едуард Армстронг.

— Какво те интересува с кого се срещам? — стрелна го с изненадан поглед младата жена. — Откъде знаеш?

— В болницата шушукат — отвърна уклончиво мъжът. — Няма как да не се разчуе, все пак си си избрала научна знаменитост. Най-смешното е, че го познавам. Работих с него една година, когато след втори курс се заех с научна работа.

Ким усети как се изчервява. Предпочиташе да не издава чувствата си, но те бяха по-силни от нея. Кинард очевидно се опитваше да я притисне до стената, нещо, което обикновено успяваше да стори.