Катрин Невил - Осем

„Господине — казал му той на закуска една сутрин пред целия двор. — Вие не сте нищо повече от отпадък в копринени чорапи.“ Талейран вече бе върнал от Русия Черната царица. Освен това ми даде нещо безкрайно ценно: обход на коня, създаден от американеца Бенджамин Франклин, който помогна да очертаем пътя на формулата.

С Шахин и Шарло отидохме в Гренобъл. Носехме и осемте фигури, и плата, и скицата на дъската, която абатисата бе направила. Там, в Южна Франция, недалеч от мястото, където бе започнала играта, открихме известния физик Жан Батист Жозеф Фурие, с когото Шарло и Шахин се бяха запознали в Египет. Макар да разполагахме с много фигури, не всички бяха в нас. Минаха трийсет години, докато разберем каква е формулата. Важното е, че най-сетне успяхме.

Вечер в тъмната лаборатория на Фурие четиримата наблюдавахме как се образува философският камък. През тези трийсет години на много опити най-сетне преминахме през шестнайсетте фази. Наричаше се сватбата на Червения цар с Бялата царица и това бе тайна, изгубена преди хиляда години. Калциране, окисляване, втвърдяване, сгъстяване, разтваряне, разлагане, дестилация, изпаряване, сублимиране, обособяване, извличане, ферментация, разлагане, разпространяване и най-сетне резултат. Наблюдавахме летливите газове да се надигат от кристалите в стъкленицата, които блестяха като съзвездия. Газовете бяха многоцветни: тъмносини, алени, розови, яркочервени, доматеночервени, жълти, златисти… Наричаха се опашката на пауна — спектър от видими вълни. А под тях се бяха образували вълни, които чувахме, ала не можехме да видим.

Когато се разтвори и изчезна, видяхме плътна утайка в черно с червен оттенък на дъното на стъкленицата. Изстъргахме я и я поставихме в малко пчелен восък, за да я сложим във философската вода — тежката вода.

Оставаше един-единствен въпрос: кой да пробва?

Завършихме формулата през 1830 година. От всичко прочетено досега знаехме, че подобна напитка освен животворна може да се окаже смъртоносна, ако бяхме сбъркали нещо. Имаше и още един проблем. Ако това, което бяхме получили, наистина беше еликсирът, налагаше се незабавно да скрием фигурите. Затова реших да се върна в пустинята.

Прекосих морето отново, макар да се страхувах, че е за последен път. Щом пристигнах в Алжир, заедно с Шахин и Шарло отидохме в Казба. Там щяхме да открием човек, когото да използвам за мисията си. Намерих го в един харем. Пред него бе поставено огромно платно, а наоколо на диваните се бяха разположили забулени жени. Той се обърна към мен, сините му очи блестяха, тъмната му коса бе разчорлена също като на Давид, докато двете с Валентин му позирахме преди много години. Само че този млад художник приличаше на друг мъж много повече, отколкото на Давид. Той бе копие на Шарл-Морис Талейран.

— Баща ви ме изпрати при вас — обърнах се към мъжа, няколко години по-млад от Шарло.

Художникът ме погледна странно.

— Сигурно сте медиум. — Усмихна ми се. — Баща ми, господин Дьолакроа, почина преди много години. — Той завъртя четката в ръка, нетърпелив да продължи работата си.

— Говоря за биологичния ви баща — обясних аз и забелязах как лицето му помръкна. — За принц Талейран.

— Това са само слухове — заяви той.

— Аз знам друго — отвърнах. — Казвам се Мирей и идвам от Франция специално заради вас. Това е синът ми Шарло — наполовина сте братя. А този е Шахин, нашият водач. Искам да дойдете с мен в пустинята, защото имам намерение да върна нещо ценно, което съдържа невероятна мощ, в родната му земя. Искам да ви поръчам да нарисувате мястото… и така всички, които приближат, да знаят, че е защитено от боговете.

Тогава му разказах.

Минаха седмици, докато стигнем до Тасили. Най-сетне попаднахме в тайната пещера и открихме място, на което да скрием фигурите. Йожен Дьолакроа нарисува стената, следвайки указанията на Шарло къде да бъде кадуцеят, а навън бе Бялата царица, изобразена като labrys, умело вплетена във вече съществуващата ловна сцена на стената.

Когато приключихме, Шахин извади мускала с философска вода и праха, опакован във восък, за да се разтваря по-бавно, точно както бе указано. Погледнах мускала в ръката си, докато Шахин и синовете на Талейран ме наблюдаваха.

Спомних си думите на Парацелз, великия алхимик, който навремето бил убеден, че е открил формулата: „Ще бъдем като богове“, казал той. Вдигнах мускала и отпих.

Цялата треперех, когато приключих. Соларин стискаше ръката ми и кокалчетата му бяха побелели. Еликсирът на живота. Това ли беше формулата? Възможно ли бе подобно нещо да съществува?