Катрин Невил - Осем

Приближи се, сякаш очакваше да ме завари на това място, вплете пръсти в косата ми и сведе поглед към мен.

— Никога няма да ти простя — бяха първите му думи. — Научи ме да обичам, а после ме изостави. Защо не отговори на нито едно от писмата ми? Защо изчезваш, а после се появяваш колкото да ми разбиеш сърцето тъкмо когато вече е почти оздравяло? Понякога, докато мисля за теб, ми се иска да не те бях познавал.

След това ме грабна и ме притисна страстно до себе си, а устните му се движеха от устните ми към шията и гърдите. Също както и преди, усетих силата на любовта му. Отблъснах обзелото ме желание и се отдръпнах.

— Дойдох, за да ти напомня за обещанието ти — казах аз с немощен глас.

— Изпълних всичко, което обещах, дори повече, отколкото ти бях казал — рече той с горчивина. — Пожертвах всичко за теб — и живота си, и свободата си, може би дори безсмъртната си душа. В очите на Господ аз продължавам да бъда свещеник. Заради теб се ожених за жена, която не обичам, която никога няма да ми роди децата, които искам. А ти ми роди две, а аз дори не съм ги виждал.

— И двете са с мен — успокоих го аз. Той ме погледна с недоверие. — Преди това ми кажи къде са фигурите на Бялата царица.

— Фигурите — отвърна троснато той. — Не се страхувай, у мен са. Измъкнах ги с измама от жената, която ме обича повече, отколкото ти някога си ме обичала и ще ме обичаш. Сега държиш децата ми като заложници, за да си сигурна, че ще получиш фигурите. Господи, не мога да повярвам, че въпреки това продължавам да те желая. — Морис замълча. Не се бе опитал да скрие огорчението си, ала то се бе преплело с тъмна страст. — Не мога да живея без теб — прошепна той. — Наистина не мога.

Морис потръпваше от силата на обзелите го чувства. Ръцете му бяха по лицето ми, в косата, а устните му притиснаха моите, докато стояхме на алеята, въпреки че някой можеше да мине всеки момент. Както всеки път досега, силата на любовта му бе непреодолима. Устните ми отвръщаха на целувките му, ръцете ми се плъзнаха под разтворилата се роба.

— Този път — прошепна той — няма да създаваме дете, ще те накарам да ме обикнеш, все едно че това е последното, което ми остава на този свят.

Когато Морис видя децата си за пръв път, по лицето му се изписа такова блаженство, каквото човек не би могъл да види дори на лицето на светец. Вечерта отидохме в банята, а Шахин остана отпред да пази на вратата.

Шарло вече бе на десет и, както Шахин все повтаряше, приличаше на очаквания пророк с гъстата червена коса до раменете, с искрящите сини очи на баща си, които виждаха през времето и пространството. Малката Шарлот бе на четири и напомняше на Валентин на същата възраст. Тъкмо тя очарова Талейран, докато седяхме в банята на Бурбон л’Аршамбо в обгърнатата от пара минерална вода.

— Искам да отведа децата с мен — каза най-сетне Талейран и погали светлата коса на Шарлот с толкова обич, сякаш нямаше да понесе раздялата с нея. — Животът, който водиш, не е за дете. Никой не знае за връзката ни. Получих имение във Валенсе. Ще дам и на двамата титли и земя. Нека произходът им остане тайна. Ще ти дам фигурите единствено ако се съгласиш.

Знаех, че е прав. Каква майка бях, след като животът ми бе тласкан от сили, които не можех да контролирам? По очите на Морис личеше, че обича и двамата. Имаше обаче още един проблем.

— Шарло трябва да остане — обърнах се към него аз. — Той бе роден пред очите на богинята… той ще разплете тайната. Така е предречено.

Шарло пристъпи през топлата вода към Талейран и сложи длани на ръката на баща си.

— Ти ще бъдеш велик човек — каза му той, — принц с огромна сила. Ще живееш дълго, ала след нас няма да имаш други деца. Трябва да вземеш сестра ми Шарлот и я омъжи в семейството си, за да носят децата й нашата кръв. Аз трябва да се върна в пустинята. Съдбата ми е там…

Талейран погледна удивен момченцето, ала Шарло не бе приключил:

— Трябва да прекъснеш връзките си с Наполеон, защото той е обречен на провал. Ако го сториш, ще запазиш силата и властта си независимо от промените. Трябва да направиш още нещо — то е за играта. Вземи Черната царица от Александър в Русия. Кажи му, че аз те изпращам. Със седемте, които вече имаш, ще станат осем.

— Александър ли? — Талейран се обърна към мен през гъстата пара. — И в него ли има фигура? Защо мислиш, че ще ми я даде?

— В замяна ти ще му дадеш Наполеон — отвърна Шарло.

Талейран наистина се срещна с Александър на конференцията в Ерфурт. Независимо от постигнатите споразумения, всичко, което бе казал Шарло се сбъдна. Наполеон падна, върна се на власт и след това бе свален завинаги. Накрая разбра, че Талейран го е предал.