Катрин Невил - Осем

Минаваше осем и диамантената улица бе почти тъмна. Минахме покрай магазините с железни решетки. Вятърът подмяташе вестници по празния тротоар. Беше Денят на труда и всичко бе затворено.

По средата на пътя Мордекай спря и отключи метална решетка. Тясна стръмна стълба водеше към задната част на сградата. Последвахме го в сумрака и изчакахме да отключи още една врата.

Влязохме в огромна мансарда с безкрайно висок таван и тежки полилеи. Светлината през високите прозорци отрази блясъка на кристала, когато Мордекай запали лампите. Той мина през стаята. Подът бе застлан с дебели килими в тъмни цветове, имаше много растения, по мебелите бяха метнати кожи, а масичките и шкафовете — отрупани с произведения на изкуството и книги. Така можеше да изглежда старият ми апартамент, ако беше по-голям и ако аз бях по-богата. На едната стена бе закачен великолепен гоблен, който сигурно бе на годините на „Шаха Монглан“.

Със Соларин и Лили се настанихме на меките плътни килими. Пред нас бе поставена огромна шахматна дъска. Лили замахна с ръка и избута фигурите, а Соларин започна да вади нашите и да ги подрежда.

Фигурите на „Шаха Монглан“ бяха прекалено големи дори за полетата на дъската на Мордекай, направена от алабастър, въпреки това изглеждаха великолепни на светлината на полилеите.

Мордекай отмести гоблена и отключи огромен сейф, вграден в стената. Извади огромна кутия с още дванайсет фигури и Соларин се втурна, за да му помогне да ги пренесат.

Когато всичко бе готово, ги огледахме. Имаше изправени на задните си крака коне, яки офицери, изобразени като слонове, камили с високи седла, които заместваха топовете. Златният цар беше яхнал пахидерма си, дамата бе в носилка, обсипана със скъпоценни камъни, всяка подробност, изпипана до съвършенство, каквото не бе постигано в изкуството през последните хиляда години. Липсваха само шест фигури: две сребърни пешки и една златна, златен кон и сребърен офицер, а също и Белия цар — той също трябваше да е сребърен.

Стори ми се невероятно, че ги виждаме събрани да проблясват сред нас. На кой изумителен ум бе хрумнало да съчетае нещо толкова красиво и нещо толкова смъртоносно?

Извадихме плата и го разстлахме на масичката за кафе до дъската. Очите ми отново бяха привлечени от странно проблясващите форми, от красивите цветове на скъпоценните камъни — смарагд и сапфир, рубин и диаманти, жълт цитрин, светлосин аквамарин и бледозелен перидот, който бе почти същият цвят като очите на Соларин. Той се пресегна и стисна ръката ми.

Лили бе извадила листа, на който бяхме записали нашия вариант за последователността. Остави го до плата.

— Трябва да видите нещо — каза Мордекай, след като заключи сейфа. Застана при мен и ми подаде малък пакет. Вдигнах поглед към очите му, както обикновено огромни зад дебелите стъкла на очилата. Усмихна ми се с разбиране. Протегна ръка към Лили, сякаш очакваше тя да стане. — Ела, помогни ми да приготвим нещо за вечеря. Чакаме баща ти и Ним да се върнат. Ще са гладни, когато пристигнат. Междувременно нашата приятелка Кат ще прочете онова, което й дадох.

Той потегли Лили към кухнята. Соларин се настани по-близо до мен, докато отварях пакета и вадех сгънати листове. Както предполагаше — това бе същата хартия като в дневника на Мирей. Посегнах, за да го взема от чантата, оставена между нас, и веднага сравних. Мястото, където хартията бе срязана, личеше ясно. Усмихнах се на Соларин.

Той също ми се усмихна, прегърна ме, аз се отпуснах на него, отворих листовете и зачетох. Беше последната част от дневника на Мирей.

Кестените в Париж цъфтяха, когато оставих Шарл-Морис Талейран през пролетта на 1799 година, за да се върна в Англия. Заминаването ми причини болка, защото отново носех дете. В мен растеше нов живот, а с него идваше познатата целеустременост — да довърша играта веднъж и завинаги.

Минаха четири години преди да видя Морис отново. През тези четири години светът бе разтърсен и променен от много събития. Наполеон се завърна във Франция, за да отхвърли Директората, и му бе дадена титлата пръв консул, а след това консул до живот. Павел I в Русия бе убит от собствените си генерали и фаворита на майка му — бившия й любовник, Платон Зубов. Тайнственият Александър, почитател на мистичното, който бе до мен, когато абатисата умираше, вече разполагаше с Черната царица от „Шаха Монглан“. Светът, какъвто го познавах — Англия и Франция, Австрия, Прусия и Русия, — бе отново пред война. А Талейран, бащата на децата ми, най-сетне бе освободен от длъжност и имаше папското разрешение за брак, за което бях настояла. Вече можеше да се ожени за Катрин Ноел Уорле Гранд — Бялата царица.