Катрин Невил - Осем

Три часа по-късно, когато двамата мъже поставиха и последния камък върху мястото в Зелените планини, Талейран погледна Куртиад.

— Вероятно вече — каза той и прецени могилата — можем да сме сигурни, че няма да се появят отново след хиляда години.

Куртиад покриваше мястото с лози и клони от храсти. Обърна се мрачно към господаря си.

— Поне ще оцелеят.

Санкт Петербург, Русия

Ноември 1796 година

Шест месеца по-късно, в една от приемните в императорския дворец на Санкт Петербург, придворните Валериан Зубов и красивият му брат Платон, любимият на Екатерина Велика, облечени отрано в черно жалейно облекло, шушукаха, свели глави, докато се отправяха към покоите на императрицата.

— Нямаме бъдеще — прошепна Валериан, също като брат си в черен кадифен костюм, закичен с имперски отличия. — Трябва да действаме незабавно, иначе всичко е загубено!

— Не мога да замина, преди да умре — прошепна ожесточено Платон, след като се разминаха с поредната група хора. — Според теб как ще изглежда? Тя може неочаквано да се възстанови и тогава наистина всичко ще бъде загубено.

— Няма да се възстанови! — възкликна Валериан, който едва успяваше да прикрие вълнението си. — Тя има мозъчен кръвоизлив. Лекарят ми каза, че никой не се е възстановил от подобно нещо. А когато тя умре, Павел ще наследи трона.

— Той ми предложи мирно споразумение — отвърна Платон. Личеше, че се чувства несигурен. — Тази сутрин ми предложи титла и имение. Не е като Таврическия дворец, разбира се. Нещо в провинцията.

— И ти му вярваш?

— Не — призна Платон. — Но имам ли изход? И да се опитам да избягам, няма да стигна до границата…

Абатисата седеше до леглото на великата владетелка на Русия. Лицето на Екатерина бе пребледняло. Беше в безсъзнание. Абатисата държеше ръката й в своята и не откъсваше очи от прозрачната кожа, която от време на време поруменяваше, докато се опитваше да се пребори с настъпването на смъртта.

Беше ужасно да наблюдава отпуснатата си приятелка, която винаги бе жизнена и енергична. Цялата власт на този свят не бе в състояние да я избави от мъчителната смърт. Тялото й вече трупаше сокове също като загнил плод, паднал със закъснение от дървото. Това бе краят, който Господ бе предопределил за всички — и бедни, и богати, и светци, и грешници. Te absolvum , помисли си абатисата, дано моето опрощение помогне. Първо трябва да се събудиш, приятелко. Все още се нуждая от помощта ти. Дори да е само за да ми кажеш къде скри фигурата, която донесох. Кажи ми, къде скри Черната царица?

Екатерина не се възстанови. Абатисата седеше в студените си покои и гледаше към тъмната решетка на камината. Беше останала без сили от мъка и нямаше воля дори да запали огъня. Не спираше да се пита какво да прави.

Придворните се бяха изпокрили в стаите си и скърбяха, ала тази скръб бе за тях самите, не за умиращата царица. Бяха обезумели от страх какво ще им се случи след коронясването на принц Павел.

Говореше се, че в мига, в който Екатерина бе издъхнала, той се втурнал в покоите й, за да изпразни писалището и да хвърли всичко в огъня от страх да не е написала някоя разпоредба, в която да го лишава от трона и да приписва всичко в полза на сина му Александър, както отдавна заплашваше да направи.

Дворецът приличаше на казарма. Войниците от личната гвардия на Павел, натруфени в пруските си униформи с лъскави копчета, обикаляха коридорите денонощно, крещяха команди, за да ги чуят всички над тропота на ботушите. Свободните масони и останалите либерали, на които Екатерина се противопоставяше, бяха пуснати от затвора. Павел бе решил да преобърне всичко, което великата владетелка бе постигнала през живота си. Въпрос на време е, мислеше си абатисата, преди той да насочи вниманието си към приятелите й…

Вратата към стаята й се отвори със скърцане. Вдигна отчаяно поглед и видя Павел. Изпъкналите му очи се взираха в нея. Той се изкиска като малоумен и потри длани — тя така и не разбра дали от задоволство или заради смразяващия студ в стаята.

— Павел Петрович, очаквах ви — усмихна се абатисата.

— Ще ме наричаш Ваше величество и ще ставаш, когато вляза в стаята ти! — почти изкрещя той. Успокои се бързо, когато абатисата се изправи на крака. Прекоси стаята с бърза крачка, застана пред нея и не опита дори да прикрие омразата си. — Положението ти е доста по-различно от последния път, когато бях в тази стая, какво ще кажеш, мадам Дьо Рок? — предизвика я той.