Катрин Невил - Осем

— Наистина е така — отвърна спокойно абатисата. — Ако не ме лъже паметта, майка ви обясняваше причините, поради които няма да наследите трона й, а ето че събитията поеха в друга посока.

— Нейният трон ли! — изрева Павел и стисна вбесен юмруци. — Тронът е мой . Тя го открадна от мен, когато бях на осем! Тя беше деспот! — продължаваше да крещи той с пламнало от гняв лице. — Знам какви ги крояхте вие двете! Знам какво притежаваш! Настоявам да ми кажеш къде е скрито останалото! — След тези думи бръкна в джоба си и извади Черната царица. Абатисата се отдръпна от страх, ала съумя да се съвземе бързо.

— Това ми принадлежи — заяви спокойно тя и протегна ръка.

— А, не! — извика доволно Павел. — Искам ги всичките, защото знам какво представляват. Всички са мои! До една!

— Страхувам се, че не е вярно — отвърна абатисата, все още протегнала ръка.

— Може би известно време в затвора ще промени мнението ти — отвърна Павел, обърна й гръб и прибра тежката фигура в джоба си.

— Сигурна съм, че не говорите сериозно — обади се абатисата.

— Ще изчакам да мине погребението — изкиска се Павел и спря на прага. — Не ми се иска да пропуснеш представлението. Наредих костите на убития ми баща, Петър Трети, да бъдат ексхумирани от манастира „Александър Невски“ и донесени в Зимния дворец, за да бъдат положени до тялото на жената, поръчала смъртта му. Над ковчезите на родителите ми ще бъде изписано „Разделени приживе, заедно в смъртта“. Ковчезите ще бъдат пренесени по снежните улици от кортеж, съставен от бившите любовници на майка ми. Наредих онези, които убиха баща ми, да носят неговия ковчег!

— Потьомкин е мъртъв — отвърна тихо тя.

— Да, прекалено късно е за умника — изсмя се той. — Неговите кости ще бъдат извадени от мавзолея в Керсон и хвърлени на псетата! — След тези думи Павел отвори вратата и се обърна за последно към абатисата. — А Платон Зубов, последният фаворит на майка ми, ще получи ново имение. Ще го посрещна с шампанско и вечеря, поднесена в златна посуда. За съжаление ще му се радва един-единствен ден!

— Защо не ми прави компания в затвора? — предложи абатисата, нетърпелива да разбере колкото е възможно повече за плановете на лудия.

— Защо ми е да се занимавам с този глупак? Щом се настани, ще издам заповед да се отправи на път. Ще ми достави огромно удоволствие да видя изражението му, когато научи, че само след един ден губи онова, което е изкарал след толкова много години в леглото й!

Щом тежката завеса се спусна зад гърба на Павел, абатисата бързо се приближи към бюрото. Вече знаеше, че Мирей е жива. Пълномощното, което изпрати по Шарлот Корде, бе използвано неведнъж в банката в Лондон. Ако Платон Зубов заминеше в изгнание, той единствен можеше да се свърже с Мирей през банката. Стига Павел да не промени намеренията си. Той може и да притежаваше една фигура от „Шаха Монглан“, но останалите не бяха в него. В нея все още бе платът и знаеше къде е скрита дъската.

Тя започна да пише писмото, като внимателно подбираше думите си, в случай че попадне в неподходящи ръце. Молеше се Мирей да го получи, преди да стане прекалено късно. Когато завърши, го пъхна в роклята си, за да го предаде на Зубов на погребението. След това седна, за да зашие плата към официалната роба на абатиса. Това бе последният й шанс да го скрие, преди Павел да я хвърли в затвора.

Париж

Декември 1797 година

Каретата на Жермен дьо Стал мина покрай великолепните дорийски колони пред входа на хотел „Галифет“ на Рю дьо Бак. Шестте бели коня изчаткаха по чакъла и спряха точно пред входа. Кочияшът се втурна и спусна стъпалата отстрани, за да подаде ръка на раздразнителната си господарка. За една година бе довела Талейран от онова място, където тънеше в забвение, и го бе настанила сред великолепието тук… а каква благодарност получи?

Дворът вече бе пълен с декоративни дървета и храсти в саксии. Куртиад крачеше из снега и се разпореждаше къде в огромния парк да ги поставят. Имаше десетки цъфнали дървета, достатъчно, за да превърнат поляната в пролетна феерия посред зима. Обзет от смущение, прислужникът погледна приближаващата се госпожа Дьо Стал, след това забърза да я посрещне.

— Не се опитвай да ме омилостивиш, Куртиад! — извика Жермен още преди прислужникът да приближи. — Дошла съм, за да извия врата на онази неблагодарна отрепка, господаря ти! — Преди Куртиад да успее да я спре, тя се качи по стълбите и влезе през отворените френски прозорци.