Катрин Невил - Осем

Откри Талейран на горния етаж в кабинета, надвесен над някакви фактури. Той вдигна усмихнат глава, когато тя се втурна в стаята.

— Жермен, какво неочаквано удоволствие! — започна той и се надигна, за да я посрещне.

— Как смееш да организираш соаре за онова корсиканско парвеню, без да ме поканиш? — изкрещя тя. — Да не би вече да си забравил кой те върна от Америка? Кой уреди да свалят обвиненията срещу теб? Кой убеди Бара 84 84 Корумпиран политик, издигнал се по време на Френската революция. — Б.пр. , че от теб ще излезе по-добър министър на външните работи от Дьолакроа? Такава благодарност ли получавам, задето те оставих да използваш завидното ми влияние? Дали не трябва в бъдеще да си спомня колко бързо французите забравят приятелите си?

— Скъпа ми Жермен — измърка нежно Талейран, докато милваше ръката й. — Господин Дьолакроа сам убеди Бара, че съм по-подходящ за тази служба.

— По-добър за някои други служби! — извика гневно и много възмутено Жермен. — Цял Париж знае, че детето, което носи съпругата му, е твое! Сигурно си ги поканил и двамата — и предшественика ти, и любовницата, която му е сложила рога!

— Поканил съм всичките си любовници — засмя се той. — Включително и теб. След като спомена за слагане на рога, на твое място бих се въздържал да хвърлям камъни в чуждите градини.

— Не съм получила покана — заяви Жермен и се замисли над думите му.

— Не си, разбира се — отвърна той и сияйните му сини очи я погледнаха мило. — Защо да хабя покана за най-добрата си приятелка? Как очакваш да организирам такъв грандиозен прием — за петстотин души — без твоята помощ? Очаквахте да дойдеш преди дни!

В първия момент Жермен се стъписа.

— Подготовката вече е започнала — изтъкна тя.

— Няколко хиляди дървета и храсти — изсумтя Талейран. — Това е нищо в сравнение с нещата, които съм си наумил. — Хвана я под ръка и я поведе покрай френските прозорци, за да посочи към двора.

— Какво ще кажеш за следното — десетки копринени палатки, панделки и знамена в парка и двора? Около тях са застанали мирно войници във френски униформи… — Той я поведе към вратата на кабинета, където мраморната галерия описваше кръг около впечатляващо антре, за да премине в стълби, облицовани в лъскав италиански мрамор. Коленичили работници изпъваха разстлания наситеночервен килим.

— Докато гостите влизат, музикантите ще изпълняват военна музика, като обикалят галерията и слизат, а когато се качват нагоре, ще бъде „Марсилезата“.

— Великолепно! — възкликна Жермен и запляска с ръце. — Цветята трябва да са в червено, бяло и синьо, също като знамената на балюстрадата.

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Талейран и я прегърна. — Какво щях да правя без теб?

Като специална изненада Талейран бе наредил да се поставят столове около банкетните маси единствено за дамите. Всеки от мъжете гости щеше да остане зад стола на дамата и да й сервира фини хапки от изисканите ястия, които слугите щяха да разнасят на плата. Така на жените щеше да се обръща специално внимание, а мъжете щяха да имат възможността да си поговорят.

Наполеон бе очарован от подредбата на италианския му военен лагер, възстановен специално заради него в двора. По съвет на Талейран бе облечен семпло, без получените отличия, и засега изпъкваше сред високопоставените гости от правителството, пристигнали в натруфени одежди по дизайн на художника Давид.

Самият Давид бе определен да сервира на русокоса хубавица в далечния край на залата, с която Наполеон нямаше търпение да се запознае.

— Срещал ли съм я преди? — попита той шепнешком Талейран, усмихна се и погледна дългите редици маси.

— Може би — отвърна хладно Талейран. — Беше в Лондон по време на Терора. Завърнала се е наскоро. Казва се Катрин Гранд.

Когато гостите приключиха с вечерята и се пръснаха из множеството бални зали и музикални стаи, Талейран доведе прелестната дама. Мадам дьо Стал вече бе обсебила генерала и го засипваше с въпроси.

— Кажете ми, генерал Бонапарт — настояваше тя, — какви са жените, на които се възхищавате?

— На онези, които износват много деца — заяви той. Забеляза, че Катрин Гранд приближава под ръка с Талейран, и се усмихна.

— И къде се криехте досега, красавице? — попита той, след като ги запознаха. — Приличате на французойка, а носите английско име. Да не би да сте англичанка?

— Je suis d’Inde — отвърна Катрин Гранд с омайна усмивка. Жермен ахна, а Наполеон погледна Талейран с извити вежди. Думите й носеха двойно значение, защото по тона й човек би решил, че се опитва да каже: „Аз съм наистина твърде глупава.“