Катрин Невил - Осем

Лили бе непосредствено зад Камил и стискаше ръкава му. Улиците бяха толкова тъмни и тесни, че аз се препъвах непрекъснато и замалко да се строполя на земята в бързината.

— Не разбирам — прошепна с дрезгавия си глас Лили, докато аз надничах през рамо за преследвачите. — Ако Мини е била съпруга на холандския консул Ренселаас, как е възможно да е била омъжена и за баща ти? Моногамията май не е на почит в тази част на света.

— Ренселаас почина по време на революцията — отвърна Камил. — Тя трябваше да остане в Алжир и баща ми й предложи закрила. Макар да се обичаха искрено като приятели, подозирам, че бракът им бе просто споразумение. Както и да е, баща ми почина година по-късно.

— След като той е бил Черния цар — изсъска Лили — и са го убили, защо играта не е приключила? Не е ли това целта? Шах, мат и царят е мъртъв?

— Играта продължава така, както става в живота — обясни Камил. — Кралят е мъртъв, да живее кралят.

Погледнах към небето между покривите, докато навлизахме все по-навътре в Казба. Въпреки че вятърът виеше над нас, не успяваше да проникне в тесните алеи. Отгоре се сипеше ситен прашец, а луната всеки момент щеше да бъде закрита от тъмночервена пелена. Камил също вдигна поглед.

— Сироко — промълви той. — Приижда. Трябва да побързаме. Надявам се това да не провали плановете ни.

Отново се взрях в небето. Сирокото бе пясъчна буря, една от най-известните в света. Исках да вляза на закрито, преди да се разрази. Камил спря в задънена уличка и извади ключ от джоба си.

— Опиумното свърталище! — прошепна Лили, спомнила си последното ни преминаване през това място. — Дали не беше хашиш?

— Водя ви по друг път — призна Камил. — За вратата има един-единствен ключ. — Той отключи, аз минах първа, а Лили ме последва. Чух го, че заключи след нас.

В дъното на дълъг и тъмен коридор се виждаше бледа светлина. Бе застлан с дебел мек килим, а по стените висеше дамаска.

Стигнахме огромна стая с прекрасни персийски килими. Единствената светлина идваше от огромен златен свещник на мраморна масичка. И това бе достатъчно, за да преценя, че всичко е било правено с много пари: ниските масички с тъмен мрамор от Карара, жълтите лежанки със златни пискюли, канапетата в убити цветове като на стари ликьори и огромните скулптури, пръснати по пиедестали и масички. Тук бе великолепно дори за моето неопитно око. На приглушената светлина стаята приличаше на съкровище, скрито на дъното на древно море. Имах чувството, че преминавам през атмосфера, по-гъста от вода, докато пресичах бавно помещението, а Лили вървеше след мен. Бяхме се насочили към двете фигури в далечния край.

На светлината на свещите, облечена в златен брокат, обсипан с лъскави пайети, седеше Мини Ренселаас. До нея — стиснал чаша вино, вдигнал светлозелените си очи — се бе настанил Александър Соларин.

Соларин ми отправи очарователната си усмивка. От нощта в кабарето на плажа, когато изчезна, мислех често за него и знаех, че ще го видя отново. Той се приближи, пое ръката ми, след това се обърна към Лили.

— Досега не се намери кой да ни запознае — започна той. Тя бе настръхнала така, сякаш се канеше да му хвърли ръкавица в лицето — или шахматна дъска — и да го предизвика намига. — Аз съм Александър Соларин, а ти си внучката на един от най-добрите шахматисти на този свят. Надявам се скоро да се върнеш при него. — Лили приглади малко перушината си след тези думи и пое ръката му.

— Достатъчно — заяви Мини, когато Камил влезе. — Не разполагаме с много време. Разбирам, че фигурите са у вас. — Забелязах, че на близката масичка има метална кутия. Веднага се сетих, че в нея е платът.

Потупах сака, скупчихме се около масата и извадих една по една фигурите. Докато скъпоценните камъни проблясваха на светлината на свещите, забелязах същото странно сияние като в пещерата. Всички останахме загледани в тях — изключителната камила, конят, вдигнал се на задните си крака, великолепните цар и царица. Соларин се наведе да ги докосне, след това погледна към Мини.

— Най-сетне — прошепна тя. — След толкова много време ще бъдат заедно с другите. Трябва да ви благодаря. Вследствие на всичко, което сторихте, ще отмъстите за смъртта на мнозина…

— Другите ли? — вдигнах поглед аз.

— В Америка — усмихна се тя. — Довечера Соларин ще ви заведе до Марсилия. Уредили сме завръщането ви оттам.

Камил бръкна в джоба на сакото си, извади паспорта на Лили и й го върна. Тя го пое, въпреки че и двете наблюдавахме Мини.