Катрин Невил - Осем

Вятърът бе станал силен, сякаш приближаваше буря. С истински ужас забелязах как колата на Камил потегля сред облак прах, а Шариф и другите двама се затичаха отчаяно след нея, като стреляха по гумите. След това, за моя огромна изненада, колата направи шеметен обратен завой, а фаровете осветиха преследвачите. Тримата негодници се хвърлиха настрани и колата профуча. Лили и Камил се връщаха за мен!

Втурнах се по стълбите, опитвайки се да прескоча по четири наведнъж, доколкото това бе възможно, след като с едната ръка стисках Кариока, а с другата — сака с фигурите. Тупнах на земята тъкмо когато автомобилът спря сред облак прах, и се метнах вътре. Лили даде газ, преди още да затворя. Камил бе на задната седалка, насочил пистолет към прозореца. Последвалата експлозия от куршуми бе оглушителна. Докато се мъчех да затворя вратата, забелязах, че Шариф и приятелчетата му са се устремили към кола, паркирана в самия край на пристанището. Лили даваше газ, а Камил стреляше безспир по техния автомобил.

Дори в най-спокойни моменти начинът, по който шофира Лили, може да докара на човек инфаркт, ала сега май бе решила, че има разрешение да убива. Криволичеше по непавирания път покрай кея, без да обръща внимание, че гумите пушат, чак докато излязохме на главния път. Не смеехме нито да дишаме, нито да промълвим и дума; Камил непрекъснато се обръщаше назад, докато тя увеличи скоростта на сто и трийсет, а после на сто и четирийсет. Наближаваше сто и петдесетте, когато видях пред нас блокадата заради конференцията на ОПЕК.

— Натисни червеното копче на таблото! — изкрещя Камил над свистенето на гумите и рева на мотора. Наведох се и го натиснах, а в следващата секунда се включи сирена и малка червена светлина заблестя като маяк на таблото.

— Добре си се уредил! — подвикнах назад към Камил, докато продължавахме напред и охраната отскочи настрани, за да ни даде път. Лили мина като на слалом между колите, докато изумените лица на спрелите за проверка се взираха към нас.

— Има някои предимства да си министър — отвърна скромно Камил. — В далечния край на Сиди-Фредж има още една блокада.

— По дяволите да вървят торпедата! Пълен напред! — извика Лили, натисна газта до дупка и големият ситроен отскочи напред като чистокръвен кон на финалната права. През втората блокада минахме по същия начин, както и през първата, и оставихме всички да ни дишат прахта.

— Между другото — обади се Лили и погледна Камил в огледалото за обратно виждане, — още не са ни представили. Аз съм Лили Рад. Разбрах, че познаваш дядо ми.

— Гледай си пътя! — сопнах се аз, когато колата се лашна застрашително към стръмните скали отстрани. Вятърът буквално я изтласкваше от шосето.

— Мордекай и баща ми бяха близки приятели — обясни Камил. — Може би някой ден ще се запозная с него. Предай му най-искрени поздрави, когато се видите.

В този миг Камил се обърна и погледна назад. Някакви фарове се приближаваха застрашително бързо.

— Дай още газ — обърнах се настойчиво към Лили. — Сега е моментът да ни впечатлиш с шофирането си. — Камил измърмори нещо и отново вдигна пистолета, когато колата зад нас пусна светлини и сирена. Опитваше се да види нещо през помитащия вятър и понеслата се наоколо прах.

— Господи, едно нищо и никакво ченге! — възкликна Лилии леко отпусна газта.

— Давай, давай! — сопна се рязко Камил през рамо. Тя послушно настъпи педала, ситроенът поднесе, ала тя бързо го овладя. Стрелката наближаваше двеста километра, които аз бързо превърнах в мили. Движехме се със сто и двайсет мили в час. Едва ли по тези пътища можеше да се кара по-бързо, независимо каква бе колата. Особено при тези страховити пориви на вятъра, които ни блъскаха от всички страни.

— Има един пряк път към Казба — обади се Камил, без да откъсва очи от преследвачите. — На десет минути оттук и ще трябва да минеш през града. Само че аз познавам задните улички по-добре от нашия приятел Шариф. Пътят ще ни отведе в Казба отгоре… а после знам и път към Мини — добави тихо той. — Трябва… това е къщата на баща ми.

— Мини Ренселаас живее в къщата на баща ти? — извиках. — Мислех, че си планинец.

— Баща ми държеше къща в Казба за жените си.

— Жени ли? — попитах аз.

— Мини Ренселаас е жена на баща ми — призна Камил. — Баща ми бе Черния цар.

Зарязахме колата в една от страничните улички, които представляваха нещо като лабиринт, прорязал горната част на Алжир. Мъчеха ме милион въпроси, но през всичкото време се оглеждах и ослушвах за колата на Шариф. Бях сигурна, че не сме успели да се отървем от тях, но поне в момента бяха достатъчно изостанали, не виждахме фаровете им, а и ние изключихме нашите. Поехме пеша из лабиринта.