Катрин Невил - Осем

Мирей бе взела лампата и скиците, които направи на Шарлот. Трябваше да я нарисува на всяка цена, ако искаше да излезе от затвора. Разделиха се облени в сълзи и Шарлот се отдаде на мисли и спомени. Усещаше задоволство и увереност, че е довела мисията си докрай. В нея се събираше малко езерце спокойствие, което дори острието на гилотината нямаше да пререже. Предстоеше й да се слее с Всевишния.

Вратата зад гърба й се отвори, след това се затвори и всичко потъна в мрак. Въпреки това тя долови нечие дишане. Кой ли беше? Защо не я отвеждаха? Зачака в тишината.

Чу съскането на фитил и мирис на газ за горене, а след това проблесна пламък.

— Позволете ми да се представя — изрече тих глас. Нещо в този глас я накара да изтръпне. След това си спомни и застина, но съумя да остане с гръб. — Името ми е Максимилиан Робеспиер.

Шарлот трепереше и държеше лицето си извърнато настрани. Видя светлината на фенера да трепти по стената и да се приближава, чу стърженето на стола, който той придърпа, за да седне до мястото, където бе коленичила. Дочу и още един звук, който не успя да разпознае. Да не би да имаше още някой в килията? Страхуваше се да се обърне и да погледне.

— Не е нужно да се представяш — заяви спокойно Робеспиер. — Бях в съда днес следобед и на изслушването. Документите, които прокурорът извади от дрехата ти, не са твои.

След това тя чу тихи стъпки. Двамата не бяха сами. Скочи, готова да изпищи, и в същия момент усети нечия ръка на рамото си.

— Мирей, моля те, прости ми за онова, което направих! — Тя позна гласа на художника Давид. — Трябваше да го доведа… нямах избор. Мило дете…

Давид я обърна към себе си и зарови лице във врата й. Над рамото му видя дългото овално лице, напудрената перука и студените морскосини очи на Максимилиан Робеспиер. Лукавата му усмивка се стопи и преля в изражение на учудване, след това в ярост, той вдигна лампата и я задържа, за да я види по-добре.

— Глупачка такава! — изрева той. Отскубна ужасения Давид, коленичил разплакан до рамото на Шарлот, и насочи ръка към нея. — Нали ти казах, че ще бъде прекалено късно! Ама не! Ти искаше да изчакаме процеса! Мислеше, че ще я оправдаят! Ето че е избягала и за всичко си виновен ти!

Той стовари лампата на масата, сграбчи Шарлот и я изправи. Блъсна Давид настрани, замахна и я зашлеви през лицето.

— Къде е тя? — изрева отново той. — Какво си направила с нея? Ще умреш на нейно място, независимо какво ти е казала — кълна се, — ако не признаеш всичко!

Шарлот не избърса кръвта от сцепената си устна. Изпъна гордо гръб и погледна Робеспиер в очите. След това се усмихна.

— Това беше намерението ми — отвърна спокойно тя.

Лондон

30 юли 1793 година

Минаваше полунощ, когато Талейран се върна от театър. Подхвърли пелерината си на стола в антрето и се отправи към малкия кабинет, за да си сипе чаша шери. Куртиад бързо излезе.

— Монсеньор — промълви той, — имате посетителка. Настаних я в кабинета, за да изчака завръщането ви. Стори ми се важно. Твърди, че носи новини от госпожица Мирей.

— Слава богу! Най-сетне! — възкликна Талейран и се втурна към кабинета.

Пред камината бе застанала слаба жена, увита в черна кадифена пелерина. Топлеше ръцете си на огъня. Щом Талейран влезе, тя отметна тежката качулка и смъкна наметката от раменете си. Пепеляворусата коса се разпиля по полуголите й гърди. На светлината на огъня той забеляза тръпнещата й плът, профила, очертан в златисто, малкия нос и вирнатата брадичка. Не можеше да диша — усети силна болка да стиска сърцето му, и застина на вратата.

— Валентин! — прошепна той. Мили боже, нима бе възможно? Тя се бе върнала от гроба.

Жената се обърна към него, усмихна се и сините й очи заблестяха, а трепкащата светлина озари косата й. Грациозна като прииждаща вълна, тя пристъпи към него, коленичи и притисна лице към ръката му. Той положи другата си длан върху косата й и я погали. Затвори очи. Сърцето му щеше да се пръсне. Нима бе възможно?

— Господине, грози ме опасност — прошепна тя. Това не бе гласът на Валентин. Той отвори очи, за да погледне вдигнатото към него лице. Бе толкова красиво, толкова приличаше на Валентин. Ала това не беше тя.

Той отново спусна очи към златните коси, към гладката кожа и сянката между гърдите, към голите ръце… след това трепна потресен, когато видя какво държи. Беше златна пешка, обсипана със скъпоценни камъни — пешка от „Шаха Монглан“!

— Оставям се на вашата милост, господарю — мълвеше тя. — Нуждая се от помощта ви. Името ми е Катрин Гранд и идвам от Индия…