Катрин Невил - Осем

Алжир

Юни 1973 година

ЗНАЧИ ТОВА БЕШЕ Мини Ренселаас — гледачката. Седяхме в стаята й с високите френски прозорци и никой не можеше да ни види от двора заради спускащите се лозови филизи. Няколко забулени жени ни донесоха храна от кухнята, сервираха я на ниска бронзова маса и изчезнаха тихо и незабелязано, както се бяха появили. Лили се отпусна тежко на купчина възглавници на пода и посегна към един нар. Седях до нея на удобен кожен марокански стол и похапвах сладкиш с киви. Срещу мен, изтегнала се на зелен кадифен диван, бе Мини Ренселаас.

Най-сетне я бях открила. Това бе гледачката, която преди шест месеца ме въвлече в тази опасна игра. Тя бе многолика и непредсказуема. За Ним бе приятелка, съпруга на холандския консул. На нея трябваше да разчитам, ако се забъркам в неприятности. Терез твърдеше, че целият град я познава. За Соларин тя бе просто човек, с когото да установи бизнес отношения. Мордекай я приемаше за съюзник и му бе стара приятелка. Ако човек се вслушаше в думите на Ал-Марад, тя бе Мохфи Мохтар от Казба — жената, която притежаваше фигурите от „Шаха Монглан“. Различните хора се отнасяха към нея по различен начин, ала всичко това водеше до едно.

— Вие сте Черната царица — казах аз. Мини Ренселаас се усмихна загадъчно.

— Добре дошла в играта — започна тя.

— Значи това означавали тези дивотии за дамата пика! — извика Лили и се изправи на възглавниците. — Тя е играч, затова знае ходовете!

— Особено важен играч — съгласих се, без да свалям очи от Мини. — Тя е гледачката, която дядо ти уреди да ми предскаже бъдещето на Нова година. Ако не греша, знае много повече за тази игра от ходовете.

— Не грешиш — потвърди Мини, все още доволно усмихната. Бе невероятно колко различна изглеждаше всеки път. Както бе облечена в сребърни дрехи и отпусната на зеления диван, със съвършено гладка сметаново бяла кожа, тя изглеждаше много по-млада, отколкото последния път, когато танцуваше в кабарето на плажа. Същевременно нямаше нищо общо с безвкусно накипрената гледачка с обсипаните с лъскави камъчета очила, нито с облечената в черно баба с птиците пред сградата на Обединените нации. Тя беше истински хамелеон. Коя бе в действителност?

— Най-сетне дойде — заяви тя с ниския си спокоен глас, който ми напомни за бързоструйна река. Отново долових акцент, но така и не успявах да го определя. — Чаках толкова дълго. Сега вече можеш да ми помогнеш…

Търпението ми бе на изчерпване.

— На вас ли? — повиших глас аз. — Слушайте, госпожо, не съм ви молила да ме „избирате“ за тази игра. Потърсих ви и вие се отзовахте. Нали така искахте. Писна ми от тайни и интриги. Стреляха по мен, преследва ме тайната полиция, двама души бяха убити. Лили си има неприятности с имиграционните власти и всеки момент ще я тикнат в алжирски затвор. И защо е всичко това? Заради някаква игра!

Останах без дъх след това избухване, гласът ми се бе извисил към високите тавани. Кариока скочи на скута на Мини, за да има кой да го защити, а Лили погледна злобно жената.

— Радвам се, че имаш такъв дух — заяви студено Мини. Протегна ръка, погали Кариока и малкият предател замърка като ангорска котка. — Въпреки това в шаха се цени повече търпението. Сигурна съм, че приятелката ти Лили ще ти обясни. Проявих огромно търпение, докато те чаках. Когато дойдох в Ню Йорк, рискувах живота си, за да се срещнем. С изключение на това пътуване, не бях напускала Казба цели десет години, откакто пламна Алжирската революция. В известен смисъл съм затворничка тук. Ти си тази, която ще ме освободи.

— Затворничка ли! — възкликнахме едновременно с Лили.

— На мен ми се струва, че можете да ходите където поискате — добавих аз. — Кой ви държи затворена?

— Не „кой“, а „какво“ — поправи ме тя и се пресегна да налее чай, без да размести Кариока. — Преди десет години се случи нещо, което нямаше как да предвидя, и то промени силите. Съпругът ми почина и започна революцията.

— През 1963 година алжирците изхвърлили французите — обясних на Лили. — Истинска кървава баня. — След това отново се обърнах към Мини: — Когато са закрили посолствата, сигурно ви е било безкрайно трудно, след като не е имало къде да отидете, освен да се върнете в Холандия. Не е възможно правителството ви да не се е опитало да ви измъкне. Защо сте все още тук? Революцията е приключила преди десет години.