— Тук възстанових Дългия преход и съм отбелязал шестнайсетте спирки, броя на шахматните фигури, независимо дали са бели или черни, на дъската. Сам ще забележите, че пътят описва цифрата осем — също като преплетените змии на жезъла на Хермес, също като Осморния път 59 59 Според будизма има начин за спасение от страданието и това е Осморният път. Той се състои от осем правила: 1. Правилни възгледи; 2. Правилни стремежи; 3. Правилна реч; 4. Правилно поведение; 5. Правилен начин на живот; 6. Правилно насочени усилия; 7. Правилна посока на мисълта; 8. Правилен екстаз, посочен от Буда за онези, които искат да достигнат нирвана. — Б.пр.
, също като осемте колони в кулата на Бабел, която е трябвало да достигне боговете. Също като формулата, която осемте маври били донесли на Карл Велики, скрита в „Шаха Монглан“…
— Формула ли? — попитах изумен.
— Формула за безгранична власт — отвърна Русо, — чието значение може и да е забравено, ала магнетизмът й си остава толкова силен, че действаме, без да разбираме какво означава — както стана и с нас с Казанова в онзи ден преди трийсети пет години във Венеция.
— Ритуалът изглежда красив и тайнствен — съгласих се аз. — Защо го свързвате с „Шаха Монглан“ — съкровище, за което всички са убедени, че е просто легенда?
— Нима не разбирате? — попита раздразнен той. — Италианските и гръцките острови са приели традицията, техните култове, свързани с лабиринтите и камъните са от един източник — източника, от който са произлезли.
— Говорите за Финикия — досетих се аз.
— Говоря за Тъмния остров — отвърна загадъчно Русо, — острова, наречен от арабите Ал-Джазир. Той е разположен между две реки, които се извиват също като жезъла на Хермес, за да образуват цифрата осем — реки, които са напоява ли люлката на цивилизацията. Тигър и Ефрат…
— Искате да кажете, че този ритуал… формулата произлиза от Месопотамия, така ли? — извиках.
— Посветих целия си живот в опити да се добера до нея! — призна Русо, стана от мястото си и стисна ръката ми. — Изпратих Казанова, след това Бозуел, накрая Дидро, за да се опитат да разберат тайната. Сега ще изпратя и вас. Избрах ви да проследите тайната, защото посветих трийсет и пет години в опити да разбера значението й. Вече е прекалено късно…
— Господине! — възкликнах объркан. — Дори да бяхте открили тази мощна формула, какво щяхте да правите с нея? Та вие сте човекът, който пише за простичкия живот близо до природата — за невинността и равенството между хората. Каква полза бихте имали от тази формула?
— Аз съм враг на кралете! — провикна се отчаян Русо. — Формулата, скрита в „Шаха Монглан“, ще доведе до края на кралете — на всички крале — завинаги! Да можех само да поживея достатъчно, за да попадне в ръцете ми!
Разкъсваха ме много въпроси, които нямах търпение да задам на Русо, ала той бе пребледнял от умора и по челото му бе избила пот. Остави дантелата, все едно искаше да даде знак, че срещата ни е към края си. Погледна ме за последен път, сякаш се прехвърляше в измерение, където нямаше да успея да го последвам.
— Имало едно време велик крал — поде тихо той. — Бил най-могъщият крал на света. Казвали, че нямало никога да умре, че бил безсмъртен. Наричали го Ал-Иксандр, Двурогия бог, и го изобразявали по старите монети със спирални кози рога, символ на божественото. Историята го помни като Александър Велики, покорителя на света. Починал на трийсет и три във Вавилон в Месопотамия, докато се опитвал да открие формулата. Дали всички те щяха да умрат, ако знаеха тайната…
— На ваше разположение съм — казах аз и му помогнах да пресече моста. Той се отпусна на рамото ми. — Двамата ще открием „Шаха Монглан“, ако все още съществува, и ще научим значението на формулата.
— За мен вече е късно — тъжно поклати глава Русо. — Поверявам ви тази схема, която според мен е единствената следа, с която разполагаме. Според легендата шахът е скрит в палата на Карл Велики в „Е ла Шапел“… или в абатството „Монглан“. Мисията ти е да го откриеш.
* * *
Робеспиер неочаквано замълча и погледна през рамо. Пред него на масата, осветена от лампата, бе скицата на странния венециански ритуал, който той възстанови по памет. Давид, който я разглеждаше до този момент, вдигна поглед.
— Чу ли нещо? — попита Робеспиер и в зелените му очи се отразиха пламналите навън фойерверки.
— Така ти се е сторило — заяви Давид. — Нищо чудно, че си притеснен след подобни спомени. Питам се доколко разказът е плод на измъчен старчески мозък?
Читать дальше