Катрин Невил - Осем

— Моля те, не искай това от мен! — извика Давид. — Готов съм да направя всичко по силите си, за да й помогна, но онова, което предлагаш, може да струва главите на всички ни.

— Как не разбираш — отвърна спокойно Робеспиер и седна отново, този път до художника. Пое ръката му между дланите си. — Скъпи приятелю, знам, че си предан революционер. Само че нямаш представа, че „Шахът Монглан“ е в центъра на бурята, помела монархиите в цяла Европа, същата буря, която ще отхвърли завинаги игото на потисничеството. — Той се пресегна към една от бутилките на масичката, наля си бренди и продължи: — Може би, ако ти разкажа как попаднах в играта, ще ме разбереш. Защото става въпрос за игра, приятелю, опасна смъртоносна игра, която помита властта на кралете. „Шахът Монглан“ трябва да бъде събран и оставен в ръцете на хора като нас, които да използват мощта му, за да подкрепят невинността и добродетелите, проповядвани от Жан-Жак Русо. Защото сам Русо ме избра като участник в играта.

— Русо! — прошепна изпълненият със страхопочитание Давид. — И той ли е търсил „Шаха Монглан“?

— Филидор го е познавал, също и аз — каза Робеспиер, извади лист от бележника си и се огледа за молив. Давид се пресегна, дръпна парче пастел и Робеспиер се зае да чертае върху подадения лист.

— Запознахме се преди петнайсет години, още докато бях млад адвокат в Париж. Научих, че великият философ Русо е тежко болен и се намира близо до града. Успях да си уредя среща, качих се на коня и отидох да посетя мъжа, който за шейсет и шест години бе създал наследство, което скоро щеше да промени бъдещето на света. Онова, което ми разказа онзи ден, със сигурност промени моето бъдеще — може да промени и твоето.

Давид седеше мълчалив, докато фойерверките навън пукаха като хризантеми. С все така наведена над листа глава, Робеспиер започна разказа си.

На четирийсет и осем километра от Париж, близо до град Ерменонвил, се намира имението на маркиз Дьо Жирарден, където Русо и любовницата му Терез Лавасьор бяха отседнали от средата на май 1778 година.

През юни времето бе меко, над ливадите около замъка на маркиза се носеше аромат на прясно окосена трева и напъпили рози. В центъра на имението има малък остров — Острова на тополите. Открих Русо там, в мавърския костюм, за който се говореше, че носи непрекъснато — широк ален кафтан, зелен шал с много ресни, червени марокански обувки с извити нагоре върхове, огромна чанта от жълта кожа, преметната през рамото, и обточена с кожа шапка, която подчертаваше напрегнатото му изражение. Стори ми се екзотичен и много тайнствен мъж, който се полюшваше в унисон с дърветата и водата, сякаш движен от някаква вътрешна музика, която чуваше единствено той.

Минах по малкото мостче и се представих, въпреки че искрено съжалявах, задето бях прекъснал усамотението му. Нямаше как да знам, че Русо обмисля срещата си с вечността, от която го деляха няколко седмици.

— Очаквах ви — каза тихо той вместо поздрав. — Разбирам, господин Робеспиер, че сте човек, който държи на добродетелите, които възхвалявам. На прага на смъртта е истински балсам да знаеш, че вярата ти е споделена поне от още едно човешко същество!

По онова време бях на двайсет и искрено се възхищавах от Русо — мъж, преживял какво ли не, прокуден от собствената си страна, принудил се да зависи от благоволението на други въпреки известността си и забележителните си идеи. Не знам какво очаквах от тази среща — може би някое задълбочено философско прозрение, смислен разговор на политически теми, романтичен откъс от „La Nouvelle Heloise“ 58 58 „Жули, или Новата Елоиз“ — 163 писма, в които Русо описва нравите на модерните парижанки. — Б.пр. . Само че Русо, усетил приближаването на смъртта, изглежда, имаше нещо предвид.

— Волтер почина миналата седмица — започна той. — Животът и на двама ни беше в един впряг също като на конете, за които говори Платон — единият тегли към земята, а другият се е устремил към небесата. Волтер теглеше към разума, докато аз се бях насочил към природата. Ние, философите, ще сме тези, които ще строшат каретата, в която се возят заедно църквата и държавата.

— Мислех, че го ненавиждате — подхвърлих объркан аз.

— Мразех го и го обичах. Съжалявам, че така и не се опознахме. Едно е сигурно — няма да го надживея кой знае колко.

Истинска трагедия е, че Волтер държеше ключа за тайната, която цял живот се опитвам да разбуля. Заради ината, с който се отнасяше към рационалното, той така и не разбра стойността на откритието си. Сега вече е прекалено късно. Той е мъртъв. А с него е погребана и тайната на „Шаха Монглан“.