Катрин Невил - Осем

— Екатерина! — извика Мирей, докато хиляди мисли препускаха в главата й. Абатисата бе заминала за Русия! Приятелката й от детинство… Разказът на Талейран… Жената, която бе купила библиотеката на Волтер… Екатерина Велика, царица на цяла Русия! Възможно ли бе същата тази жена да е приятелка на абатисата и съюзничка на Марат?

— Лъжеш — заяви тя. — Къде е тя сега? Къде са фигурите?

— Аз вече ти казах името — извика той, лицето му бе пребледняло в очакване. — Преди да продължа, трябва да проявиш поне малко доверие. Къде са фигурите, които изрови от градината на Давид?

Мирей си пое дълбоко дъх и стисна ножа с всички сили.

— Извън страната — отвърна бавно тя. — На сигурно място. В Англия. — Лицето на Марат се проясни при тези думи. Тя забеляза промяната, но изражението му отново се превърна в познатата зловеща маска, която спохождаше сънищата й.

— Разбира се! — извика той. — Какъв глупак съм бил! Дала си ги на Талейран! Господи, дори не съм се надявал на такъв късмет! — Направи опит да се надигне от ваната. — Той е в Англия! — викаше Марат. — В Англия! Господи… Тя непременно ще се добере до тях! — Помъчи се да отмести дъската с немощните си ръце. Водата се разплиска. — Скъпата ми приятелка. Ще ги донесе тук. На мен!

— Не! — извика Мирей. — Нали щеше да ми кажеш къде са фигурите?

— Малка глупачка! — Той се изсмя, блъсна дъската и тя падна на пода, оплисквайки роклята на Мирей с мастило. Младата жена чу стъпки зад вратата и някой се опита да отвори. Бутна Марат във ваната. С една ръка стисна мазната му коса, а с другата притисна ножа към гърдите му.

— Кажи ми къде са! — изкрещя тя, думите й бяха заглушени от ударите по вратата. — Кажи ми!

— Страхливка! — изсъска той и по устните му полепна слюнка. — Направи го, проклета да си! Закъсняла си… Много си закъсняла!

Мирей го гледаше, докато блъскането по вратата продължаваше. Долетяха женски писъци и тя погледна самодоволното гнусно лице на мъжа. Той иска да го убия, осъзна ужасена тя. Откъде ще вземеш сили, за да убиеш човек… Усещам мириса на отмъщението в теб, също както някои успяват да открият вода по миризмата , чу тя гласа на Шахин, заглушен от писъците на двете жени отвън и думкането по вратата. Какво искаше да каже той с това, че е много закъсняла? Имаше ли значение за него, че Талейран е в Англия? Как така тя щяла да му ги донесе?

Резето поддаваше, докато тежкото тяло на Симон Еврар се стоварваше на вратата, а изгнилото дърво около бравата се пукаше под нейния натиск. Мирей погледна пъпчивото лице на Марат. Пое си дълбоко дъх и заби ножа. Кръвта шурна от раната и оплиска роклята й. Тя заби острието до дръжката.

— Поздравявам те, точно намясто… — прошепна той и по устните му заклокочи кръв. Главата му се килна към едното рамо и кръвта продължи да избликва с всеки удар на сърцето. Тя извади ножа и го пусна на пода тъкмо когато вратата се отвори.

Симон Еврар се втурна, последвана от Албертин. Сестрата на Марат погледна към ваната, изпищя и припадна. Симон вече виеше, когато Мирей замаяна се заклатушка към вратата.

— Господи! Ти си го убила! Убила си го! — крещеше тя, направи крачка към ваната и се отпусна на колене, за да спре кръвта с кърпата си. Мирей бе вече в коридора и се движеше като в транс. Входната врата се отвори и неколцина съседи нахлуха. Мирей ги подмина. Беше като омагьосана, лицето и ръцете бяха й оплискани в кръв. Чу виковете и воплите, звучащи някъде отзад, докато пристъпваше към вратата. Какво ли означаваше, че е „много закъсняла“?

Бе на вратата, когато я събори удар отзад. Усети болката и чу звук от разцепено дърво. Свлече се на земята. Части от разпадналия се стол се търкаляха по прашния под. Въпреки че главата й туптеше, тя опита да се надигне. Някакъв мъж я сграбчи за роклята, издра гърдите й и я изправи на крака. Блъсна я в стената, тя удари главата си и падна на пода. Този път не се вдигна. Чуваше стъпките на нахлулите в къщата хора, писъците и неовладените крясъци на мъжете, последвани от женски плач.

Тя лежеше на мръсните дъски и не можеше да помръдне. Така мина доста време, докато усети нечии ръце — някой я вдигаше. Мъже в тъмни униформи я изправиха. Главата я болеше, усещаше неприятно пулсиране във врата и гърба. Държаха я под мишниците и я влачеха към вратата, въпреки че тя се опитваше да върви.

Навън тълпата бе заобиколила къщата. Не виждаше ясно морето от лица, стотици лица, които се сливаха в едно. Всички ще се удавят, каза си тя, до един. Полицията си проправяше път с бой. Около нея се разнасях викове: „Убийца!“ Някъде далеч зад тях забеляза пребледняло лице, откроило се на прозореца на чакаща карета. Мъчеше се да се съсредоточи. За секунда се мярнаха ужасените сини очи, бледите устни, кокалчетата на ръцете, стиснали силно вратата на каретата — Шарлот Корде. След това всичко потъна в мрак.