Катрин Невил - Осем

— Значи вече знаете за участието на Марат? — попита Мирей напрегнато. — Какво друго знаете за този човек?

— Опитах се да се срещна с него, докато ви търсех — отвърна Шарлот, снишила глас. — Портиерът не ме допусна. Писах му с молба за среща — за тази вечер.

— Сам ли живее? — попита развълнувана Мирей.

— Със сестра си Албертин… и Симон Еврар, „истинската“ му жена. Нали нямате намерение да отидете сама? Ако им кажете името си, те веднага ще се сетят коя сте и ще ви арестуват…

— Нямам намерение да им казвам името си — усмихна се бавно Мирей. — Ще използвам вашето.

Привечер Мирей и Шарлот слязоха от нает кабриолет близо до дома на Марат. Вечерното небе бе превърнало прозорците в кървавочервени петна, а косите лъчи на слънцето обагряха камъните по улицата в медни краски.

— Трябва да ми кажете каква причина изтъкнахте в молбата за среща — обърна се Мирей към спътничката си.

— Писах му, че идвам от Каен — обясни Шарлот, — за да съобщя за дейността на жирондистите срещу правителството. Написах, че знам какви планове кроят.

— Дайте ми документите си — настоя Мирей и протегна ръка. — За всеки случай, може да ги поискат, преди да ме пуснат.

— Ще се моля за вас — каза Шарлот и й подаде документите, а Мирей ги пъхна в корсажа до ножа. — Ще ви чакам тук, докато се върнете.

Мирей пресече улицата и изкачи стълбите към занемарената каменна къща. Спря на входа, където бе написано на пожълтяла от времето картичка:

ЖАН ПОЛ МАРАТ: ЛЕКАР

Тя пое дълбоко дъх и удари няколко пъти металното чукче по вратата. Звукът отекна в цялата къща. Най-сетне се чуха тътрещи се стъпки и вратата се отвори.

Пред нея застана висока жена с едро бледо лице, прорязано от бръчки. С едната си ръка отмести паднал кичур коса, измъкнал се от хлабавия кок. Бършеше побелелите си от брашно ръце в кърпата, затъкната на едрия ханш, докато оглеждаше Мирей, без да пропусне набора по швейцарската рокля, бонето, меките къдри, които се спускаха по сметановобелите рамене.

— Какво искате? — изсумтя презрително тя.

— Името ми е Корде. Гражданинът Марат ме очаква — отвърна Мирей.

— Болен е! — сопна се жената. Понечи да затвори вратата, но Мирей опря ръка и пристъпи.

— Настоявам да го видя!

— Какво има, Симон? — провикна се друга жена, появила се в края на дългия коридор.

— Посетителка, Албертин… за брат ти. Вече й казах, че е болен…

— Гражданинът Марат ще иска да се срещне с мен — провикна се Мирей, — ако разбере, че му нося новини от Каен… и от Монглан.

От открехнатата врата в коридора се разнесе мъжки глас:

— Посетителка ли имам, Симон? Доведи я веднага. Симон сви рамене и даде знак на Мирей да я последва. Помещението, в което влязоха, бе огромно, цялото покрито с плочки. През единствения висок прозорец се виждаше аленото небе, което вече избледняваше към сиво. Стаята вонеше на лекарства и на разложена плът. В единия ъгъл бе поставена медна вана. В нея седеше Марат, потънал в сенките, разпръсквани от една-единствена свещ, закрепена за дъската за писане, подпряна на коляното му. Главата му бе увита в мокър парцал, язвите по кожата му проблясваха в бяло на светлината на свещта, докато той се трудеше над дъската, отрупана с моливи и хартия.

Мирей не можеше да откъсне очи от мъжа. Той не вдигна поглед, когато Симон я въведе, и й посочи да седне на дървен стол до ваната. Продължи да пише, докато Мирей го наблюдаваше и сърцето й биеше бясно. Нямаше търпение да скочи към него, да натъпче главата му под хладката вода и да го задържи, докато… Само че Симон не помръдваше от мястото си.

— Колко навреме идвате — заговори Марат и продължи да пише. — Тъкмо подготвям списък на жирондисти, които бунтуват провинциите. Идвате от Каен, значи ще погледнете имената, които съм написал. Казахте, че носите и новини от Монглан…

Вдигна поглед към Мирей и се ококори. В първия момент не каза нищо, след това погледна Симон.

— Можеш да ни оставиш, скъпа — каза й той.

Жената не помръдна, докато най-сетне, прогонена от острия поглед на Марат, се обърна и си излезе. Затвори вратата след себе си.

Мирей не откъсваше очи от Марат. Странно, мислеше си тя. Пред нея бе въплъщението на злото — мъжът, чието противно лице се бе появявало неканено в измъчените й сънища толкова често. Беше се отпуснал в медна вана, пълна със зловонни соли, и тялото му се разлагаше като парче месо. Съсухрен старец, поразен от злото в себе си. Щеше да го съжали, ако в сърцето й имаше място за съжаление. Само че място за това не бе останало.