Катрин Невил - Осем

— Нима не чу какво ти казах? — извика Давид. — Тъкмо желанието за отмъщение и предателствата разкъсват страната ни. Къде ще ни отведе всичко това? Ако вярваме в Бог, трябва да вярваме и в божественото правосъдие, което след време ще ни върне здравия разум.

— Нямам време — отвърна Мирей. — Не мога да чакам Господ.

11 юли 1793 година

Друга монахиня, която не можеше да чака повече, бързаше към Париж.

Шарлот Корде пристигна в града с пощенската кола в десет сутринта. След като се регистрира в малък хотел наблизо, тя се отправи към Националното събрание.

Писмото на абатисата, пренесено тайно до Каен от посланик Жьоне, бе пристигнало бавно, ала посланието в него бе ясно. Фигурите, изпратени в Париж миналия септември по сестра Клод, бяха изчезнали. Още една монахиня бе загинала заедно с Клод по време на Терора — младата Валентин. Нейната братовчедка бе изчезнала безследно. Шарлот се бе свързала с жирондистите — бивши делегати в събранието, изпокрили се в Каен — с надеждата някой от тях да знае кои са били в затвора — последното място, където е била видяна Мирей, преди да изчезне.

Жирондистите не знаеха нищо за червенокосо момиче, изчезнало по време на лудостта и безредиците, ала на водача им, красивия Барбару, му стана жал за бившата монахиня, която търсеше приятелката си. Даде й пропуск и тя си осигури кратка среща с делегата Лоз Дюпре, който я очакваше в чакалнята за посетители в събранието.

— Идвам от Каен — започна Шарлот веднага щом видният депутат се настани срещу нея на лъскавата маса. — Търся приятелка, изчезнала по време на мрачните събития в затвора миналия септември. И тя като мен е бивша монахиня от вече закрито абатство.

— Шарл-Жан-Мари Барбару не ми прави услуга, като ви изпраща тук — отвърна делегатът и изви цинично вежда. — Търсят го за измяна, нима не знаехте? Да не би да иска да издадат заповед и за моя арест? Имам си достатъчно неприятности. Можете да му го кажете, когато се върнете в Каен, и се надявам това да стане скоро. — Той се надигна.

— Моля ви — протегна ръка Шарлот. — Приятелката ми е била в старото абатство, сега затвор, когато са започнали безредиците. Тялото й така и не бе открито. Имаме основание да вярваме, че е избягала, ала никой не знае къде. Трябва да ми кажете… кой от членовете на събранието е присъствал на съдебните процеси?

Дюпре спря и се усмихна. Усмивката му не бе приятна.

— Никой не е избягал от старото абатство — заяви той. — Малцина бяха оправдани — мога да ги преброя на пръстите на ръцете си. След като сте проявили такава глупост да дойдете тук, може би ще проявите още по-голяма, като попитате лично мъжа, отговорен за Терора. Не ви го препоръчвам. Името му е Марат.

12 юли 1793 година

Мирей, вече преоблечена в типично швейцарска рокля на бели и червени точки, със сламена шапка с пъстри ленти, слезе от откритата карета на Давид и помоли кочияша да изчака. Забърза през огромния препълнен пазар на Лез Ал, един от най-старите в града.

През двата дни, откакто бе пристигнала в Париж, беше научила достатъчно, за да действа незабавно. Нямаше нужда да чака нови инструкции от абатисата. Не само че пет монахини бяха изчезнали с фигурите, оказваше се, че и други знаят за „Шаха Монглан“ и за мисията й. Бяха прекалено много: Робеспиер, Марат и Андре Филидор, шахматистът виртуоз и композитор, чиято опера тя бе гледала с Мадам дьо Стал.

Филидор, както каза Давид, бе избягал в Англия. Преди да замине, бе разказал на Давид за срещата си с великия математик Леонард Ойлер и с композитора Бах. Бах използвал формулата на Ойлер за обхода на коня и я превърнал в музика. Колко ли други бяха напреднали толкова много?

Мирей вървеше покрай откритите сергии, подминаваше грижливо подредените разноцветни зеленчуци, парчетата месо и морските дарове, които единствено богатите можеха да си позволят. Сърцето й блъскаше, мислите не й даваха мира. Трябваше да действа незабавно, докато все още знаеше къде се намират, ала без да позволи някой да разбере, че се е върнала. Всички бяха като пешки на шахматна дъска, тласкани към невидим център в игра, неумолима като съдбата. Абатисата бе права, че е време да хванат сами юздите. Само че бе оставила Мирей да го направи. Засега, помисли си тя, зная повече от абатисата — повече от когото и да е — за „Шаха Монглан“.

Разказът на Филидор потвърждаваше всичко, казано от Талейран и Петиция Бонапарт: наистина имаше скрита формула в шаха. Това бе нещо, за което абатисата никога не бе споменала. Но Мирей вече знаеше. Пред очите й все още стоеше образът на странната бяла фигура на Бялата царица, стиснала жезъла с осмицата във вдигнатата си ръка.