Катрин Невил - Осем

— И така — прошепна той, вгледан в нея, — най-сетне дойде. Когато не намерих фигурите, разбрах, че един ден ще се върнеш! — Очите му заблестяха на трепкащата светлина на свещта. Мирей усети как кръвта й се вледенява.

— Къде са? — попита тя.

— Задаваш ми същия въпрос, който исках и аз да ти задам — отвърна спокойно той. — Направи огромна грешка, като дойде тук, госпожице, под фалшиво име или не. Няма да си тръгнеш жива от това място, освен ако не ми кажеш къде са фигурите, които си извадила от градината на Давид.

— Нито пък ти — отвърна Мирей и усети как я обзема спокойствие, докато вадеше ножа. — Пет от сестрите ми са изчезнали. Искам да разбера дали и техният живот е завършил като този на братовчедка ми.

— Значи си дошла да ме убиеш — отвърна Марат с противна усмивка. — Струва ми се, че няма да го направиш. Аз умирам. Не ми трябват лекари, за да ми го кажат; самият аз съм лекар.

Мирей докосна острието на ножа с пръст.

Марат взе перо от дъската и докосна с него голата си гръд.

— Съветвам те да поставиш острието тук — от лявата страна, между второто и третото ребро. Така ще разрежеш аортата. Бърз и сигурен начин. Преди да умра, може би ще ти бъде интересно да разбереш какво направих с фигурите. Не са пет, както предполагаш — осем са. Ние с теб, госпожице, сме си поделили шаха.

Мирей се стараеше да не издава нищо, ала сърцето й отново започна да блъска. Адреналинът нахлуваше в кръвта й като наркотик.

— Не ти вярвам! — извика тя.

— Попитай приятелката си госпожица Дьо Корде колко монахини са идвали, докато те е нямало — настоя той. — Госпожица Бомон, госпожица Дефресне, госпожица Д’Арментриере… Тези имена не ти ли се струват познати?

До една бяха монахини от „Монглан“. Какво се опитваше да й каже той? Нито една от тях не бе идвала в Париж… нито една от тях не бе писала писмата, които Давид бе предал на Робеспиер…

— Бяха поели към Каен — започна да обяснява Марат, прочел мислите на Мирей. — Искаха да открият Корде. Колко тъжно. Бързо са разбрали, че жената, която ги е причакала, не е монахиня.

— Жена ли?! — извика Мирей.

В този момент някой почука и вратата се отвори. Симон Еверар влезе и донесе чиния с димящи бъбреци и момици. Прекоси стаята с кисело изражение, като наблюдаваше с крайчеца на окото си и Марат, и посетителката. Остави подноса на перваза на прозореца.

— Така ще изстинат… после ще ги смелим на кюфтета — обясни остро тя и обърна малките си очи към Мирей. Младата жена побърза да скрие ножа в гънките на роклята.

— Моля те, не ни безпокой повече — нареди остро Марат. Симон го погледна изненадана, след това се измъкна тихо, без да крие обидата, разляла се по грозното й лице.

— Заключи вратата — обърна се Марат към Мирей и тя го погледна учудена. Очите му бяха потъмнели, когато се отпусна във ваната, а дробовете му захриптяха от усилието. — Болестта е поразила всичките ми органи, скъпа госпожице. Ако искаш да ме убиеш, не ти остава много време. Само че ми се струва, че очакваш още информация, същото, което и аз искам от теб. Заключи вратата и ще ти кажа онова, което знам.

Без да изпуска ножа, Мирей пристъпи към вратата и завъртя ключа. Главата й пулсираше. За коя жена говореше той? Коя бе взела фигурите от нищо неподозиращите монахини?

— Убил си ги. Ти и грозната ти пачавра! — извика тя. — Убил си ги заради фигурите!

— Аз съм инвалид — отвърна с ужасна усмивка той, бледото му лице бе потънало в сенките. — Също като краля на шахматната дъска най-слабата фигура може да се окаже най-ценна. Аз ги унищожих, но ги унищожих с информация. Знаех кои са, закъде са тръгнали и кога ще пристигнат. Абатисата ви е била голяма глупачка; имената на монахините от „Монглан“ могат да се вземат от обществените регистри. Отговорът на въпроса ти е „не“. Не съм ги убил аз. Не е и Симон. Ще ти кажа кой ги уби, след като ти ми кажеш какво си направила с фигурите, които отнесе. Ще ти кажа къде са нашите фигури, въпреки че тази информация няма да ти е от никаква полза…

Съмнения и страх разкъсваха Мирей. Как да му има доверие, след като последния път й бе дал думата си, а той уби Валентин?

— Кажи ми името на жената и мястото, на което са скрити фигурите — рече тя, прекоси стаята и застана над ваната. — Иначе няма да научиш нищо.

— Държиш нож — отговори Марат с дрезгав глас. — Само че моята съюзничка е най-силният играч в тази игра. Никога няма да успееш да я победиш! Абсолютно никога! Единствената ти надежда е да се присъединиш към нас, за да съберем фигурите. Поотделно те са нищо. Когато са заедно, в тях се съдържа огромна мощ. Попитай абатисата си, ако не ми вярваш. Тя знае коя е жената. Разбира властта й. Името й е Екатерина — тя е Бялата царица!