Катрин Невил - Осем

— На шестнайсет километра са — изкрещя Шахин, — но се движат много бързо. След двайсет минути, най-много трийсет ще ни връхлетят!

Той забиваше колчета за палатка в земята, докато камилите ревяха отчаяно и се мъчеха да се отърват от скобите на краката. Мирей наряза сибаки, копринени корди, които да задържат соколите на местата им, грабна птиците, натъпка ги в една торба и я метна във вече готовата палатка. След това заедно с Шахин се пъхна под платнището, наполовина заровено от тежкия пясък с цвят на тухла.

Под платнището Шахин започна да увива муселин около главата и лицето й. Дори тук, в палатката, тя усети как ситни пясъчни прашинки парят кожата й, вмъкват се в устата й, в носа и в ушите. Отпусна се на земята и остана легнала, стараеше се да не диша, докато звукът ставаше все по-силен — също като рев на бурно море.

— Опашката на змията — обясни Шахин и я прегърна през раменете, за да образува въздушен джоб за нея, когато пясъците започнеха да прииждат с още по-голяма сила. — Тя се надига, за да опази портите. — Това означава — ако Аллах реши да живеем, — че утре ще стигнем в Тасили.

Санкт Петербург, Русия

Март, 1793 година

Абатисата на „Монглан“ седеше в огромния хол на апартамента си в императорския дворец на Санкт Петербург. Тежките гоблени, които покриваха врати и прозорци, не пропускаха светлината и правеха от стаята сигурно убежище. До тази сутрин абатисата вярваше, че тук е на безопасно място, готова да посрещне всеки неочакван обрат на съдбата. Сега разбираше, че е допуснала грешка.

Около нея се бяха настанили поне шест придворни дами, на които царица Екатерина бе наредила да не се отделят от нея. Те седяха притихнали, навели над бродериите си глави, и я наблюдаваха с крайчеца на очите си, за да докладват за всяко нейно действие. Тя помръдваше устни, за да си мислят, че се моли.

Междувременно, настанила се пред вграденото френско писалище, отвори страниците на подвързаната в кожа Библия и тайно зачете, може би за трети път, писмото на френския посланик, което тази сутрин бяха успели да й предадат, макар рискът да бе огромен — това бе последното, което направи, преди да пристигнат шейните, за да го отведат обратно във Франция, а оттам на заточение.

Писмото бе от Жак-Луи Давид. Мирей беше изчезнала — избягала от Париж по време на Терора и по всяка вероятност напуснала Франция. А Валентин, сладката Валентин, бе мъртва. Къде ли са фигурите? — питаше се обзетата от отчаяние игуменка. По този въпрос, разбира се, в писмото не се споменаваше и дума.

В този момент от външното фоайе долетя трясък — чу се дрънчене на метал, последвано от развълнувани викове. Над цялата шумотевица се извиси гласът на Екатерина.

Абатисата прехвърли страница на Библията, за да скрие писмото. Компаньонките й се спогледаха с неудобство. Вратата се отвори със замах. Един гоблен се откъсна от стената и падна на пода, а медните халки, които го държаха, издрънчаха.

Жените скочиха объркани — оставиха кошниците с игли и конци, бродериите им се търкулнаха на пода, когато Екатерина се втурна в стаята, а слисаната охрана се чудеше какво става.

— Вън! Вън! Вън! — разкрещя се тя, пресече стаята и заудря с руло хартия по отворената си длан. Придворните дами се отдръпнаха уплашени от пътя й, след някои се влачеха конци, а в бързината да се подчинят и да излязат се препъваха една в друга. В коридора настъпи смут, когато жените и стражата се сблъскаха, докато се опитваха да се скрият някъде от гнева на императрицата; след това вратата се затвори с трясък тъкмо когато Екатерина се изправи пред бюрото.

Абатисата й се усмихна спокойно, Библията бе затворена на бюрото пред нея.

— Софи — заговори с нежен глас тя, — след толкова много години идваш да кажеш с мен утринната молитва. Предлагам ти да започнем с…

Императрицата удари с навития на руло документ Библията на абатисата. Очите й горяха.

— Започвай с каквото желаеш! — изрева тя. — Как смееш да ми противоречиш? Как смееш да не ми се подчиняваш? Волята ми е закон в тази държава! Същата тази държава ти осигурява подслон повече от година въпреки мнението на съветниците ми, въпреки собственото ми мнение! Как смееш да не изпълняваш нарежданията ми? — Разгърна рулото пред лицето на абатисата. — Подписвай! — писна тя, грабна перо от мастилницата и капки мастило се поръсиха от треперещата й ръка. Лицето й бе посивяло от яд. — Подписвай!

— Скъпа Софи — отвърна спокойно абатисата и пое свитъка от Екатерина. — Нямам никаква представа за какво говориш. — Тя огледа документа, сякаш не го бе виждала никога преди.