Катрин Невил - Осем

— Как бих могла да ти се доверя чак толкова? — извика разпалено абатисата. — Да не би да си мислиш, че съм сляпа? Ти подписа пакт с нашия враг, Прусия, за да получиш още една част от съюзника си, Полша. Животът ти е застрашен от хиляди врагове, някои от които са в собствения ти двор. Трябва да знаеш, че синът ти Павел обучава в имението си войници, които приличат на прусаци, и планира преврат. Всеки твой ход в опасната игра разкрива, че търсиш „Шаха Монглан“, за да постигнеш целта си — да се сдобиеш с власт. Как да съм сигурна, че няма да ме предадеш, както предаде толкова много други хора? Може и да си на моя страна, искрено копнея да е така — ала какво щеше да стане, ако бях донесла шаха тук? Дори твоята власт, скъпа Софи, ще остане безсилна, когато влезеш в гроба. Ако умреш, потръпвам от ужас, щом си помисля какво би направил с фигурите и властта синът ти Павел!

— Не се страхувай от Павел — изсумтя императрицата, когато абатисата направи рокада с коня. — Властта ще му стигне колкото да разкарва напред-назад горките нещастници в смешни униформи. Внукът ми Александър ще бъде цар, когато умра. Лично съм го обучила и той ще действа според волята ми.

В същия миг абатисата постави пръст пред устните си и посочи гоблен, закачен на отдалечената стена. Царицата последва с поглед жеста й и се надигна предпазливо от стола. Двете жени не отделяха очи от гоблена, а абатисата продължи да говори:

— Доста интересен ход, ход, който ще ми създаде проблеми…

Царицата крачеше през стаята с големи стъпки. Дръпна тежкия гоблен с един замах. Отзад бе застанал принц Павел, засраменото му лице бе поруменяло като на рак. Погледна шокиран майка си, а след това сведе очи към пода.

— Майко, тъкмо идвах да те видя… — започна той, ала не смееше да вдигне очи към нея. — Искам да кажа, Ваше величество, аз бях… Идвах да видя светата майка, абатисата, по един въпрос… — Той заопипва копчетата на сакото си.

— Забелязвам, че си наследил бързия ум на баща си! — сопна се тя. — Като си помисля само, че съм носила в утробата си принц, чийто единствен талант е да се крие, за да подслушва! Напусни веднага! Отвращаваш ме!

Тя му обърна гръб, ала абатисата забеляза горчивата омраза по лицето на Павел, докато се взираше в гърба на майка си. Екатерина играеше опасна игра с това момче, той не бе дори наполовина толкова глупав, колкото тя си мислеше.

— Моля светата майка и Нейно височество да ме извинят за притеснението — заговори тихо той. След това се поклони ниско на гърба на майка си, отстъпи крачка и излезе, без да каже и дума повече.

Царицата мълчеше. Бе застанала до вратата, с очи, впити в шахматната дъска.

— Според теб колко чу? — попита най-сетне тя, сякаш бе прочела мислите на абатисата.

— Трябва да предположим, че е чул всичко — отвърна абатисата. — Налага се да действаме незабавно.

— Какво? Само защото един глупак е научил, че не е достатъчно мъж, за да бъде цар ли? — попита Екатерина с горчива усмивка. — Убедена съм, че той отдавна го знае.

— Не — отвърна абатисата, — защото е научил за шаха.

— Поне тази тайна се пази добре, докато измислим план за действие — обясни Екатерина. — А единствената фигура, която ти донесе, е прибрана на сигурно място. Ако искаш, мога да я извадя и да я скрием някъде, където на никой няма да му хрумне да търси. Работниците изливат основите за последното крило на Зимния дворец. Строи се вече петдесет години и дори не смея да мисля чии кости са погребани там!

— Не можем ли да се справим сами? — попита абатисата, докато царицата обикаляше стаята.

— Ти шегуваш ли се? — Екатерина отново се настани пред дъската. — Искаш да кажеш, двете с теб ли? Казваш да се промъкнем посред нощ, за да скрием тази дребна фигурка? Няма причина за чак такова притеснение.

Абатисата вече не я гледаше. Беше заковала очи на шахматната дъска между тях, с пръснати фигури на черните и белите полета, която бе донесла от Франция. Вдигна бавно длан, помете фигурите и те изпопадаха на мекия килим от Астрахан. Почука дъската с кокалчетата на пръстите си. Чу глухо изтракване, сякаш под повърхността имаше някакво уплътнение, като че тънките полета бяха отделени от нещо скрито отдолу. Царицата се ококори, протегна ръка и докосна повърхността на дъската. Изправи се, сърцето й блъскаше неудържимо и пристъпи към близкия мангал, в който жарта отдавна се бе превърнала в пепел. Взе тежък железен ръжен, вдигна го над главата си и с всички сили го стовари върху дъската. Някои от полетата се напукаха. Тя захвърли ръжена, отстрани счупените парчета и памучната подплата. Отдолу проблесна нещо матово, което сякаш излъчваше вътрешна светлина. Абатисата седеше на стола си пребледняла и сериозна.