Катрин Невил - Осем

— Дъската на „Шаха Монглан!“ — прошепна Екатерина и погледна гравираните в сребърно и златно полета, които се виждаха през дупката. — През цялото това време е бил у теб. Нищо чудно, че си мълчеше. Трябва да отстраним горната част и подплатата и да го махнем от масата, за да изплакна очи в този блясък. Нямам търпение да го видя.

— Представяла съм си го в мечтите — призна абатисата. — Когато най-сетне го извадихме и видях да проблясва в сумрака на абатството, като усетих под пръстите си изваяните скъпоценни камъни и странните магически символи — усетих в мен да струи сила, много по-ужасяваща от всичко, което познавах. Сега разбираш защо искам да я погреба — още тази вечер, — там, където никой няма да я открие, докато не намерим останалите фигури. Има ли човек, на когото можеш да се довериш, който да ни помогне в тази мисия?

Екатерина остана загледана в нея дълго и за пръв път от много години насам усети самотата, която й бе донесла избраната в този живот роля. Императрицата не можеше да си позволи да има нито приятели, нито хора, на които да се довери.

— Не — призна тя пред абатисата с хитра момичешка усмивка. — Двете с теб отдавна не сме се впускали в опасни приумици и капризи, нали, Елен? Довечера, в полунощ, можем да вечеряме заедно, а после една разходка из градината ще ни се отрази добре.

— Може да ни се прииска да се разходим няколко пъти — съгласи се абатисата. — Преди да поръчам да вградят тази дъска в масата, наредих да я разрежат на четири части, за да се пренася без помощта на други. Предположих, че един ден… — Екатерина стисна ръжена като лост и започна да вдига хлабавите полета. Абатисата отстрани парчетата и разкри още по-голяма част от великолепната дъска. Върху всяко поле бе изписан странен мистичен символ, съответно в златно и сребърно. Краищата бяха украсени с редки нешлифовани скъпоценни камъни, гладки като яйца, подредени в странна форма.

— След като вечеряме — заяви абатисата и погледна приятелката си, — ще прочетем… конфискуваните писма.

— Разбира се… ще наредя да ти ги донесат — съгласи се императрицата, без да откъсва очи от дъската. — Те не бяха много интересни. Всичките са от твоя стара приятелка… дрънка нещо за времето в Корсика…

Тасили

Април 1793 година

Ала Мирей бе вече на хиляди километри от бреговете на Корсика. Преодоляла и последната висока стена на Аз-Земул ал-акбар, тя видя пред себе си Тасили — дома на Бялата царица.

Тасили н’Аджер, или Платото на бездната, се издигаше в пустинята подобно на дълга панделка от син камък, която се виеше в продължение на четиристотин и осемдесет километра от Алжир навътре в територията на Кралство Триполи, пресичаше полите на планина Ахагар и тучните оазиси, пръснати из южната част на пустинята. Някъде в каньоните на това плато бе скрит ключът към древната тайна.

Докато Мирей следваше Шахин от пустинята към началото на тясното западно дефиле, тя усети как рязко спада температурата. За пръв път от близо месец долови мириса на прясна вода. Щом навлязоха в дефилето с високите скални стени, забеляза процеждащите се капки по напуканите скали, стичащи се по каменното корито на реката. Отстрани, по сенчестите брегове цъфтеше розов олеандър, а няколко проскубани финикови палми се бореха с течението, протегнали клони към небето.

Докато камилите се катереха през тясното ждрело, скалите постепенно отстъпиха място на богата плодородна долина, където пълноводни реки напояваха овощни градини с праскови, смокини и кайсии. Тъй като седмици наред Мирей не бе хапвала друго освен гущери, саламандри и печен лешояд, откъсна праскови от дървото, докато минаваха покрай гъстите клони, а камилите се протягаха, за да захапят тъмните зелени листа.

Всяка долина водеше към десетки други, прорязани от извити ждрела. Всяко ждрело си имаше свой климат и растителност. Образувано преди милиони години от дълбоки подводни реки, проправили си път през многоцветни пластове скала, платото Тасили бе изваяно като пещерите и бездните в морето. Реката бе създала ждрела с дантелени стени от розов и бял камък, напомнящи за коралов риф, просторни долини бяха покрити със спирални, сочещи небето копия. Около тези замъци с колони от червен пясъчник се извисяваха красиви плата със синьо-сиви стени като на непристъпни твърдини. Те тръгваха от пустинята и се устремяваха високо към небето.

Мирей и Шахин не срещнаха жива душа, докато не се качиха над полите на Абарака Тафелалет и не влязоха в тамрит — село от шатри. Тук вековни кипариси бяха свели клони към дълбоката студена река, а температурите паднаха толкова драстично, че тя не можеше да си представи четирийсет и пет градусовата горещина, която доскоро търпяха в продължение на цял месец сред голите дюни.