Катрин Невил - Осем

С помощта на преобразяващия жезъл на Бялата царица той мина по стената, прехвърли се от един стадий в друг, така както кръглоглавите бяха произлезли от рибите в морето. Беше облечен в ритуални одежди, може би за да бъде защитен. Местеше лостове с ръцете си подобно на навигатор, насочващ кораба в определена посока, или като аптекар, който стрива лекове в хаванчето. Накрая, след много промени, когато великата задача бе завършена, той се надигна от стола и застана до Бялата царица, увенчан за усилията си със свещените спирални рога на Марс — бога на войната и разрушението. Превърнал се бе в божество.

— Разбирам — изрече високо Мирей и гласът й се понесе към стените и полетя към дъното на бездната на криле от слънчева светлина. В същия момент усети болката. Преви се на две и Шахин я подхвана, за да й помогне да се отпусне на земята. Цялата лепнеше от студена пот и сърцето й биеше до пръсване. Шахин дръпна рязко воала си, сложи ръка на корема й в мига, в който втора контракция разкъса тялото й. — Моментът настъпи — тихо рече той.

Тасили

Юни 1793 година

От високото плато над Тамрит Мирей виждаше ширналите се дюни. Вятърът подхващаше кичури от косата й и я развяваше над пясъците в същия цвят. Меката материя на кафтана й бе оставена незавързана, за да може да кърми детето. Както Шахин бе предвидил, то се роди пред очите на богинята и наистина беше момче. Тя го нарече Шарло, на името на сокола. Вече бе на шест седмици.

На хоризонта забеляза надигащия се пясък, който издаваше, че идат ездачи от Бахр ал-азрак. Когато присви очи, разграничи четирима мъже на камили да се спускат по висока дюна, също като дребни тресчици, попаднали на гигантска вълна в океана. Въздухът над дюната трептеше от жегата и скриваше приближаващите фигури.

Щеше да им бъде необходим цял ден, за да стигнат до Тамрит, ала Мирей знаеше, че няма нужда да изчаква пристигането им. Знаеше, че идват за нея. От дни усещаше приближаването им. Целуна сина си по главата, уви го в цедилото, вързано на врата й, и пое надолу по склона на планината, за да чака писмото. Ако не днес, то щеше да пристигне съвсем скоро. Писмото бе от абатисата на „Монглан“, в което й нареждаше да се върне.

Кабил

Юни 1973 година

И ТАКА, ДВАМАТА С КАМИЛ тръгнахме към Кабилите — Магическите планини. Щяхме да ги обиколим. Колкото повече навлизахме в това изгубено царство, толкова повече се откъсвах от всичко, което ми се струваше истинско.

Никой не може да каже със сигурност къде започват Кабилите и къде свършват. Те представляват подобна на лабиринт плетеница от високи върхове и дълбоки ждрела, притиснати между Меджерда, северно от Константин, и под Буира, впечатляващи части от Атласките планини — Големите и Малките Кабили — истинско чудо на природата, разпростряло се върху трийсет хиляди километра, за да се спуснат надолу край Беджаи и да се гмурнат в морето.

Докато Камил управляваше черния ситроен на министерството по виещия се черен път между стари евкалиптови дървета, сините хълмове се издигаха величествени над нас, върховете им бяха покрити със сняг, забулени в тайнственост. Пред тях се бе ширнало Тизи Узу — Ждрелото на прещипа, — където алжирският пирен бе окъпал недокосваната от човешка ръка долина в искрящорозово, с цветове, натежали като морски вълни, разпенени от нажежения бриз. Ароматът бе вълшебен и насищаше въздуха със сладост.

Бистрите сини води на Улед Себау плискаха избуялия до коленете пирен край пътя. Тази река, захранвана от стопените снегове през пролетта, криволичеше в продължение на четиристотин и осемдесет километра до Кап Бенгът и напояваше Тизи Узу през безкрайното лято. Не можех да си представя, че сме едва на петдесет километра от обгърнатото в мъгла Средиземноморско крайбрежие, а на сто и петдесет километра от нас се простира най-голямата пустиня в света.

Камил бе необичайно тих през четирите часа, откакто ме взе от хотела. Отне му страшно много време, докато намери промеждутък, за да изпълни обещанието си. През този период ме изпращаше на какви ли не мисии — някои от тях съвсем безсмислени. Инспектирах рафинерии, петролни платформи и заводи. Срещнах жени със забулени лица, боси, седнали на пода във фабрики за грис да правят кускус, от очите ми течаха сълзи в нажежения въздух в тъкачни фабрики, дробовете ми горяха, докато оглеждах производствени преси, и замалко да се гмурна в разтопена стомана, докато стоях на разклатено скеле в една рафинерия. Той ми възложи да обиколя всичко възможно в западната част на страната — Оран, Тлемсен, Сидибел-Аббес, — за да събера данните, необходими за модела. Нито веднъж обаче не ме изпрати на изток, където бяха Кабилите.