Катрин Невил - Осем

Странното бе, че снегът ставаше все по-плътен, докато се спускахме по стръмния наклон. От време на време на някой рязък завой засичахме каруца, натоварена със сено, или изоставен счупен камион.

— За бога, юни е! — обърнах се към Камил, докато си проправяхме път през ослепително силната виелица.

— Още не е заваляло — отвърна тихо той. — Малко подухва…

— Как така още? — учудих се аз.

— Дано да харесваш килими — каза Камил с тъжна усмивка. — Защото може да ти струват много. Дори да не валеше сняг, дори пътят да не се срути, дори да успеем да стигнем до Тикжда, преди да се стъмни — пак се налага да минем по моста.

— Преди да се стъмни ли? — Отворих непотребната карта на Кабили. — Според тази карта Тикжда е само на четирийсети осем километра оттук, — а мостът е веднага след това.

— Така е — съгласи се Камил. — Само че картите показват единствено хоризонталните разстояния. Нещата, които изглеждат близо едно до друго по права линия, могат да се окажат много далеч в действителност.

Пристигнахме в Тикжда точно в седем. Доколкото се виждаше, селището бе закрепено на склона. Бяха ни необходими три часа, за да изминем четирийсет и осем километра. Камил беше отбелязал Айн Кааба на картата близо до Тикжда. Изглеждаше така, сякаш можем да пробягаме разстоянието, ала и това се оказа доста подвеждащо.

Тръгнахме от Тикжда, спряхме само за да напълним резервоара с бензин и да усетим дъха на планинския въздух. Времето се беше пооправило — небето бе станало прасковенорозово, въздухът бе като коприна и някъде в далечината отвъд приличните на призми борове се гушеше хладна долина, забулена в синьо. В самия й център, може би десетина километра по-далеч, се издигаше, обляна в последните пурпурни и златни лъчи на слънцето, огромна квадратна планина, върхът й бе отрязан също като на някое плато. Извисяваше се самотна в средата на долината.

— Айн Кааба — каза Камил и посочи през прозореца.

— Там горе ли? — попитах. — Ама къде е пътят…

— Няма път — само пътека — отвърна той. — Няколко километра през блатиста местност в тъмното, след това поемаме нагоре по пътеката. Само че преди да стигнем, трябва да преминем моста.

Мостът бе само на осем километра от Тикжда. Селището оставаше хиляда и двеста метра по-надолу. По здрач — времето, когато се вижда най-трудно — бе почти невъзможно да се различи къде започват и къде свършват пурпурните сенки, които хвърляха високите скали. Затова пък долината от дясната ни страна бе все още залята в ярка светлина и превръщаше планината на Айн Кааба в златен къс. Гледката пред нас спря дъха ни. Пътеката ни се спускаше стремглаво надолу, чак до самата долина, а сто и петдесет метра над скалите бе мостът, прокаран над пълноводната река. Камил намали скоростта, докато се спускахме надолу към каньона. Пред моста спря.

Оказа се стар и неустойчив, сякаш строен от неумело дете. Не можеше да се каже дали е правен преди десет или преди сто години. Бе висок и много тесен, колкото да мине кола, да не говорим, че имах съмнения, че нашата може да се окаже последната. Реката, буен поток, който се изсипваше от скалите, бумтеше и блъскаше невидимите подпори.

Камил подкара лъскавата лимузина по грубата повърхност. Усетих как мостът потръпна.

— Може и да ти се стори невероятно — прошепна Камил, сякаш вибрацията на гласа му щеше да се окаже последната сламка, — но през лятото тази река е почти пресъхнала и коритото й е само камъни и напукана земя.

— Колко време продължава лятото — сигурно петнайсет минути — изтъкнах с пресъхнала от страх уста. Според мен колата всеки миг щеше полети надолу. Някакъв пън или подпора удари картера и мостът потрепери, сякаш имаше земетресение. Стиснах страничния подлакътник, докато вибрациите не престанаха.

Когато най-сетне предните гуми на ситроена стъпиха на твърда почва, си поех дълбоко дъх. Продължих да стискам палци, докато и задните гуми преминаха. Камил спря колата и ме погледна широко усмихнат от облекчение.

— Жените принуждават мъжете да правят какво ли не — заяви той, — и то само за да отидат на пазар!

Долината изглеждаше като застлана с мек килим, затова оставихме автомобила край една скала отстрани на моста. Кози следи се виждаха из блатата. Бяха проправили пъртина през високата остра трева. Виждаха се изпражненията им и дълбоките следи из калта.

— Добре че си обух подходящи обувки — отбелязах, като погледнах недоволно златните си сандали с каишки, които нямаше да ми свършат никаква работа.