Катрин Невил - Осем

— Поне ще се пораздвижиш — отвърна Камил. — Жените кабили правят преходи всеки ден с товари от по двайсет килограма на гръб. — Той се ухили отново.

— Не мога да не ти повярвам, защото много харесвам усмивката ти — казах му аз. — Не мога да си обясня защо иначе съм се впуснала в подобно приключение.

— Как можеш да различиш бедуин от кабил? — попита той, докато шляпахме през мократа трева.

Разсмях се.

— Това да не би да е някоя етническа смешка?

— Не, питам те съвсем сериозно. Веднага ще разбереш, защото бедуините никога не си показват зъбите. Много е нелюбезно да откриваш долните зъби. По-точно, носи лош късмет. Наблюдавай Ал-Марад и сама ще се увериш.

— Той не е ли кабил? — попитах. Прокарвахме си пътека покрай притъмнялата река в долината. Планината на Айн Кааба се извисяваше над нас и все още улавяше последните лъчи на слънцето. На местата, където високата трева бе смачкана, се виждаха диви цветя в пурпурно, жълто и червено, които се затваряха, за да посрещнат нощта.

— Никой не знае — отвърна Камил, докато ми проправяше пътя. — Дойде в Кабил преди много години — така и не научих откъде — и се настани в Айн Кааба. Човек с тайнствен произход.

— Доколкото разбирам, не го обичаш много — отбелязах аз. Камил продължи напред и не отговори веднага.

— Трудно е да харесваш човек, за когото смяташ, че е отговорен за смъртта на баща ти — заяви след известно мълчание той.

— Смърт ли? — извиках и се затичах, за да го настигна. Единият ми сандал потъна в тревата. Камил спря, за да ми даде възможност да го намеря. — Как така? — попитах, докато търсех.

— Баща ми и Ал-Марад работеха заедно — обясни той, когато измъкнах сандала. — Баща ми замина за Англия за преговори. Бил е ограбен и убит от някакви мръсници в Лондон.

— Значи въпросният Ал-Марад няма пръст в цялата работа — обадих се аз, докато го настигах.

— Не — призна Камил. — Истината е, че той плати таксата за образованието ми от дяловете на баща ми, за да мога да остана в Лондон. После задържа бизнеса. Никога не му изпратих дори картичка, за да благодаря. Затова ще бъде много изненадан, когато ме види.

— А защо го смяташ отговорен за смъртта на баща си? — продължих да питам аз.

Бе очевидно, че Камил не желае да обсъжда този въпрос. Изричаше всяка дума с усилие.

— Не знам — отвърна тихо, сякаш съжаляваше, че въпросът е бил повдигнат. — Може би си мисля, че е трябвало той да си отиде.

Мълчахме, докато пресечем долината. Пътят към Айн Кааба се виеше като спирала около склона. От подножието до върха отнемаше половин час — последните петдесет метра представляваха широки стълби, изсечени в камъка, изтъркани от много крака.

— А с какво се хранят хората, които живеят тук? — полюбопитствах, докато пухтях към върха. Четири пети от Алжир е пустиня, няма дървен материал и единствената обработваема земя бе на около триста километра покрай морето.

— Правят килими и сребърни бижута и ги продават. В планините се срещат скъпоценни и полускъпоценни камъни — червен халцедон, опали и тук-там тюркоаз. Всичко останало се внася от крайбрежието — отвърна Камил.

През центъра на село Айн Кааба минаваше прашен път и разделяше къщите с груби мазилки. Спряхме пред огромна къща със сламен покрив. На комина бяха свили гнездо щъркели и няколко бяха кацнали на покрива.

— Това е домът на тъкачите — обясни Камил.

Докато вървяхме по улицата, забелязах, че слънцето е залязло. Сумракът бе оцветен в прекрасен лавандулов нюанс, ала въздухът изстиваше бързо.

На пътя бяха спрели няколко каруци, натоварени със сено, наблизо стояха завързани магарета, а край тях преживяха скупчили се кози. Май е значително по-лесно да прекараш каруца, теглена от магаре, нагоре вместо ситроен.

В края на селището Камил спря пред огромна къща. Остана загледан в нея. И тя бе със същата груба мазилка като останалите, но бе поне два пъти по-голяма и отпред имаше балкон. На него бе излязла жена и тупаше килим. Беше мургава, облечена в пъстри дрехи. До нея седеше малко дете със златни къдрици, облечено в бяла рокля с престилка. Косата му бе сплетена на тънки плитки, които надолу се завиваха на масури. Щом ни видя, изтича долу и се приближи до мен.

Камил се провикна към майката, която в първия момент го погледна, без да изрече и дума. След това ме забеляза, усмихна се широко и в устата й лъснаха няколко златни зъба. Влезе вътре.

— Това е къщата на Ал-Марад — каза Камил. — Тази е главната му жена. Детето се роди късно, след като всички мислеха, че е безплодна. Решиха, че е знак от Аллах, че момиченцето е „избрано“.