Катрин Невил - Осем

— Ти откъде знаеш, след като не си идвал тук години наред? — попитах. — Детето не е на повече от пет. — Камил хвана малката за ръка, тръгна към къщата и я погледна с много обич.

— Никога не съм я виждал — призна той. — Въпреки това се интересувам какво става в селото. — Раждането на това дете е било истинско събитие. Трябваше да й донеса нещо. Тя не е виновна за отношението ми към баща й.

Порових в огромната си чанта, за да видя дали имам нещо подходящо. Една фигура от минишаха на Лили сякаш сама се пъхна в ръката ми — беше пластмасова бяла царица. Приличаше на малка кукличка. Подадох я на детето. Обзето от невероятно вълнение, то хукна към къщата, за да покаже играчката на майка си. Камил ми се усмихна благодарно.

Жената излезе и ни покани в притъмнялата къща. Държеше шахматната фигура в ръка, бърбореше с Камил на берберски и ме наблюдаваше с блеснали очи. Сигурно го разпитваше за мен. От време на време ме докосваше леко.

Камил й каза няколко думи и тя се скри.

— Помолих я да доведе съпруга си — обясни той. — Можем да влезем в магазина и да седнем вътре. Някоя от съпругите ще ни направи кафе.

Магазинът за килими представляваше просторно помещение, заело по-голямата част от първия етаж. Навсякъде бяха натрупани килими, едни сгънати, други навити и поставени покрай стените. Имаше и разстлани по пода, някои висяха по стените или бяха прехвърлени на парапета на вътрешния балкон на втория етаж. Седнахме с кръстосани крака на безформени торби, пълни с бобови шушулки. Влязоха две млади жени, едната понесла поднос със самовар и чашки, а другата стойка, на която да поставят подноса. Подредиха всичко и ни сипаха кафе. Поглеждаха ме скришом и се кискаха, а след това бързо извръщаха поглед. След малко ни оставиха.

— Ал-Марад има три жени — каза ми Камил. — Ислямът позволява до четири, но тъй като той вече е в напреднала възраст, е малко вероятно да си вземе нова. Сигурно е някъде към осемдесетте.

— Ти нямаш жени, нали? — попитах го аз.

— По закон министрите имат право само по на една — отвърна той. — Следователно трябва да съм особено внимателен. — Усмихна се широко, въпреки това ми се струваше неестествено притихнал. Беше очевидно, че е напрегнат.

— Защо им бях толкова смешна на жените? Поглеждаха ме и се кикотеха — казах, за да го разсея.

— Може би никога преди не са виждали жена от Запада — отвърна Камил. — Със сигурност не са виждали жена в панталони. Може би им се иска да те попитат за много неща, но са твърде срамежливи.

В този момент завесата под балкона се разтвори и висок представителен мъж влезе в стаята. Беше над метър и осемдесет, с дълъг остър нос като на ястреб, рошави вежди над пронизващи черни очи и тъмна коса като грива, прошарена на места. Беше облечен в дълъг кафтан от фина вълна на червено и бяло райе и всяка крачка бе изпълнена с енергия. Не приличаше да е на повече от петдесет. Камил се изправи, за да го поздрави, и двамата се целунаха по бузите, след това докоснаха пръсти до челата и гърдите си. Камил му каза няколко думи на арабски и мъжът се обърна към мен. Гласът му не бе плътен, както предполагах, а много мек, почти шептящ.

— Аз съм Ал-Марад — представи се той. — Всички приятели на Камил Кадир са добре дошли в дома ми. — Покани ме да седна отново и се настани на възглавници срещу мен с кръстосани крака. Веднага забелязах напрежението между двамата. Нищо чудно, след като не си бяха говорили цели десет години. Ал-Марад бе разстлал робата около себе си и ме оглеждаше с огромен интерес.

— Искам да те запозная с госпожица Катрин Велис — започна официално Камил. — Тя е от Америка и работи за ОПЕК.

— ОПЕК! — възкликна Ал-Марад и ми кимна. — Добре че нямаме петрол в планините, иначе щеше да се наложи да променяме начина си на живот. Дано престоят в страната ни да ви хареса и работата ви — по волята на Аллах, да е успешна.

Вдигна ръка и майката влезе, стиснала момиченцето за ръка. Подаде на съпруга си шахматната фигура и той ми я показа.

— Разбирам, че си дала на дъщеря ми подарък — продължи той. — Длъжник съм ти. Моля те, избери си килим, който ти харесва. — Отново махна с ръка и майката и детето излязоха безшумно, както се бяха появили.

— Не, моля ви — казах. — Това е само една пластмасова играчка.

Той не откъсваше очи от фигурата и, изглежда, не ме чу. След това вдигна орловия си поглед към мен.

— Бялата царица — прошепна, стрелна бързо Камил и отново насочи очи към мен. — Кой те изпраща? И защо си го довела?