Катрин Невил - Осем

Шахин я погледна мълчаливо с жълтите си очи, след това бавно вдигна индиговия воал, покрил долната част от лицето му. Когато заговори, воалът потрепна на сухия пустинен въздух.

— Тази вечер ще сложим твоя знак на него — обясни той, за да знае, че отсега нататък е единствено твой.

— Моя знак ли? — попита Мирей.

Шахин свали един от пръстените си и го сложи в ръката й. Мирей погледна накита от масивно злато. Върху плочката бе гравирана цифрата осем.

Тя последва придружителя си към мястото, където ги чакаха полегналите камили. Наблюдаваше го как слага крак на седлото и животното се изправя с едно-единствено движение, за да го вдигне като перце. Мирей го последва, вдигнала сокола на китката си, и двамата поеха през ръждивите пясъци.

Жаравата догаряше, когато Шахин постави пръстена сред въглените. Той приказваше рядко и се усмихваше още по-рядко. През месеца, откакто бяха заедно, тя не бе научила много за него. Основната им задача бе да оцелеят. Знаеше, че трябва да се доберат до Ахагар — планините от лава, дом на Кел Джанет Туарег, — преди детето й да се роди. Шахин не желаеше да говори по други теми и отвръщаше на всичките й въпроси със „Скоро ще видим“.

Тя се изненада, когато той свали булото и наруши мълчанието, докато наблюдаваха как златният пръстен грее сред жаравата.

— Такива като теб наричаме таиб — започна Шахин, — жена, познала мъж един-единствен път — и въпреки това носиш дете. Може би си забелязала как те гледаха в Кардая, когато спряхме. Сред моя народ се разказва една история. Седем хиляди години преди Хагира 51 51 През 622 година Мохамед и част от сподвижниците му са принудени да бягат от Мека в Ал-Медина, за да спасят живота си. Това бягство или преселение на 400 километра на север, продължило десет дни път през пустинята, се нарича „Хиджра“ и бележи началото на мюсюлманското летоброене. — Б.пр. от Изток дошла жена. Пропътувала сама хиляди километри през солената пустиня, докато накрая стигнала в Кел Рела Таурег. Била отритната от собствения си народ, защото носела дете. Косата й била с цвета на пустинята, също като твоята. Казвала се Дая, което означава „Извор“. Настанила се в една пещера. В деня, когато детето й се родило, от скалите в пещерата бликнала вода. И до днес продължава да тече в Куар Дая — Пещерата на Дая, богинята на изворите.

Значи селището Кардая, където бяха спрели за камили и продукти, е наречено на необикновената богиня Куар — също като Картаген, помисли си Мирей. А може би легендата за Дая е същата като тази за Дидона? Да не би да става въпрос за една и съща жена?

— Защо ми разказваш това? — попита Мирей и погали кацналия на ръката й Шарло, докато се взираше в огъня.

— Написано е — продължи той, — че един ден Наби, или Пророкът, ще дойде от Бахр ал-азрак — Лазурното море. Калим — човек, говорещ с духове, последовател на мистичните пътеки на знанието. Този човек ще съчетава всичко това в себе си и ще бъде За’ар — със светла кожа, сини очи и червена коса. Това е предзнаменование за моя народ, затова те гледаха.

— Но аз не съм мъж — вдигна поглед Мирей. — А очите ми са зелени, не са сини.

— Не говорех за теб — отвърна Шахин. Наведе се над огъня, извади своя бусаади — дълъг тънък нож — и измъкна блестящия пръстен от жаравата. — Те очакват сина ти, той ще бъде роден пред погледа на богинята — точно както бе предсказано.

Мирей не запита Шахин откъде знае, че нероденото й дете ще бъде момче. В ума й препускаха хиляди мисли, докато го наблюдаваше как увива кожена лента на блестящия пръстен. Замисли се за детето в утробата си. Бяха изминали почти шест месеца и тя го усещаше как се движи в нея. Какво ли щеше да стане с него, след като се роди в ширналата се пустош — толкова далеч от нейния народ? Защо Шахин казваше, че той ще изпълни примитивното предсказание? Защо й бе разказал легендата за Дая — какво общо имаше тя с тайната, която младата жена търсеше? Откъсна се от тези мисли, когато той й подаде нажежения пръстен.

— Докосни го бързо, но с натиск по човката — ето тук, — обясняваше той, когато тя пое обвития в кожа пръстен, горната му част все още беше нажежена. — Няма да усети силна болка, но ще помни… — Мирей погледна закачуления сокол, стиснал доверчиво ръката й с остри нокти, забити в дебелата ръкавица. Човката му стърчеше, когато тя приближи пръстена. След това спря.

— Не мога — заяви тя и отдръпна пръстена. Червеникавото сияние се виждаше ясно в студения нощен въздух.