— Май ще бъде най-разумно да тръгна с теб — примирих се аз. — Знаеш ли, снощи, докато пътувах от летището, ме следваха хора от службите за сигурност. Има един тип, казва се Шариф… Това има ли някакво значение?
Камил се закова намясто. Бяхме застанали на пристанището и огромните параходи се поклащаха във водата.
— Ти откъде знаеш, че е бил Шариф? — попита рязко той.
— Запознахме се. Той… Повика ме в офиса си на летището малко преди да мина на митницата. Зададе ми няколко въпроса, държа се много мило, след това ме пусна. Но после е пратил хора да ме следят…
— Какви въпроси? — прекъсна ме Камил. Беше прежълтял. Опитах се да си спомня разговора ни, за да го предам на Камил. Дори му предадох коментара на таксиметровия шофьор. Камил мълча, докато разказвах. Очевидно обмисляше нещо. Най-сетне заяви: — Много ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш тази случка пред никого. Аз ще се погрижа, но на твое място не бих се притеснявал. Сигурно те е объркал с някоя друга.
Отново поехме през пристанището към министерството. Когато стигнахме на входа, той заговори:
— Ако по някаква причина Шариф се свърже отново с теб, кажи му, че вече си ме информирала по всички тези въпроси. — Постави ръка на рамото ми. — И му предай, че аз лично ще те заведе в Кабил.
Ала пустинята чува, макар хората да не долавят този шепот, и един ден ще го превърне в пустиня от звук.
Мигел де Унамуно
Пустинята Сахара
Февруари 1793 година
Мирей стоеше на платото Ерг и оглеждаше ширналата се червена пустиня.
На юг от нея, подобно на триметрови вълни, се надигаха дюните на Аз-Земул ал-акбар. Отдалеч, облени от утринната светлина, те приличаха на кървавочервени хищни нокти, впили се в пясъка.
Зад нея се извисяваха Атласките планини, все още забулени в сенки, обгърнати от ниски облаци, които носеха сняг. Те бдяха над пустинните земи — диви и необитаеми, по-обширни от всяка друга пустиня на земята — сто и шейсет хиляди километра пясък с цвят на натрошена тухла, където не трепваше нищо освен дъха на Всевишния.
Пустинята се наричаше Сахра. Югът. Безплодната шир. Тук бе царството на аруби — арабите, странстващи из тази негостоприемна територия.
Мъжът, който я доведе тук, не беше аруби. Шахин бе със светла кожа и коса и очи с цвета на стар бронз. Хората му говореха езика на древните бербери, управлявали тази гола пустош преди повече от пет хиляди години. Беше й казал, че са дошли от планините и от Ерг — величественото високо скалисто плато със стръмни скали, което разделяше планините зад нея от ширналите се пясъци отпред. Веригата плата носеха името Арег — Дюната. А себе си наричаха Туарег. По светените на Дюната. Туарегите знаеха тайна, древна като произхода им, тайна, заровена в пясъците на времето. Това бе тайната, заради която Мирей бе пътувала месеци наред, бе извървяла много километри с надеждата да я открие.
Нямаше и месец от нощта, в която заедно с Петиция отидоха до скритото корсиканско заливче. След това се качи на малък рибарски кораб, с който прекоси развълнуваното зимно море, за да отиде в Африка, където водачът й, Шахин, Ястреба, я очакваше на доковете на Дар ал-бейда, за да я отведе в Магреб. Бе облечен в дълъг черен хаик, със забулено в индигов литам лице и двоен воал, през който спокойно виждаше, ала никой не можеше да го види. Шахин бе един от „Сините“, свещените племена от Ахагар, където единствено мъжете носят воали, за да ги предпазват от пустинните ветрове, и боядисват кожата си в неземен нюанс на синьото. Номадите наричаха тази специална секта „Магриби“ — магьосници, — онези, които могат да разкрият тайните на Магреб, земята на залеза. Те знаеха къде се намира ключът за „Шаха Монглан“.
Ето защо Летиция и майка й я изпращаха в Африка, ето защо Мирей бе прекосила Атласките планини посред зима — четири хиляди и осемстотин километра през снежни виелици и опасен терен. Щом научеше тайната, тя щеше да бъде единствената на този свят, която се бе докосвала до фигури те и в същото време познаваше ключа към силата им.
Тайната не бе скрита под скала в пустинята. Не бе забравена и в някоя прашна библиотека. Пазеха я тези номади от старите предания. Тази тайна се носеше над пясъците, предаваше се от уста на уста и се пренасяше също като искри от угасващ огън, полетели над пустинята, обвити в мрак. Тайната се пазеше в шепота на пустинята, в легендите на обитателите й, в загадъчния шепот на скалите и камъните.
Читать дальше